(съдържа МЕГА спойлери)

Хората с претенциозни вкусове, които твърдят, че съществува само европейско кино, а Холивуд бълва единствено визуални бози, ще ви кажат, че филмът „12” на Никита Михалков задължително трябва да се гледа. Те ще се прехласнат по „гения” на руския режисьор и ще пролеят няколко сълзи, трогнати от пътешествието си из дебрите на необятната руска душа. Истината обаче е, че тези псевдо кино естети по принцип не разбират изобщо от кино и апологията на всички европейски филми, независимите продукции и най-вече на Уди Алън има за цел единствено да ги представи в очите на околните като един вид интелектуалци, каквито те не са. Филмът „12” е лош, скучен, зле режисиран, зле заснет, наивен, със слаба актьорска игра, оскърбителен за зрителя и за руския народ. Никита Михалков и брат му Андрей Кончаловски са силно надценени режисьори, от средноаритметичното творчество на които, единственото запомнящо се заглавие е „Влакът Беглец”. Доколкото Кончаловски се опитва да прави по-комерсиално, но все така слабо кино, Михалков, както огромна част от руските творци смята за свое призвание необходимостта да навира до повръщане в лицата на зрителите прехвалената руска душевност, която според него, е много важна и интересна.

Истината е, че на никого не му пука за руската душа, ето защо „12” е такъв отявлен провал.„Дванадесет” е римейк на „Дванадесет разгневени мъже” от 1957 г. с Хенри Фонда, режисьор Сидни Лъмет. Същият филм има още един американски римейк от 1997 с Джак Лемън, режисьор Уилиям Фридкин. Въпреки известността на Фридкин (запомнящ се с „Екзорсистът”, “Френска връзка” и като съпруг на красиви жени като Жана Моро и Лесли Ан Даун) римейкът от 1997 се придържа дословно до оригинала (дори репликите са идентични) и не блести с нищо в кинематографично отношение. Е, включили са тук-там някой негър и капитан Адама от “Батълстар Галактика” за разнообразие, но като за телевизионна адаптация продукцията е приемлива. Десет години по-късно Михалков решава да направи своя версия, като обаче изначално изпуска основната идея на оригиналa.

Впрочем не е ясно защо съвършен филм като „Дванадесет разгневени мъже” се нуждае от римейк. Става дума за театрална продукция, без необходимост от специални ефекти, без нужда от заснемане пред син екран и без нужда от промяна въобще. В оригинала действието разкрива противопоставянето на дванадесет съдебни заседатели, които трябва да решат съдбата на 19 годишен подсъдим, обвинен в убийството на баща си. Конфликтът между заседателите, една част от които са обременени с лични предразсъдъци, е в основата на замисъла, като тяхната мотивация се обяснява, чрез епизодични препратки към личните им истории, предадени чрез кратки реплики и диалози. Личните истории на героите служат като фон при изграждането на образите, за да се предаде достоверно тяхната конфронтация. Михалков обратно целенасочено е решил да използва основния конфликт (заседанието на журито) за фон, на който монотонно се разкриват историите на героите, за да може режисьорът за пореден път да се изяви като познавач на руската необхватна душа, за която вече стана въпрос. При това тези истории не се показват на зрителя посредством образи, което се очаква от произведение на киното, а се разказват от героите в нескончаеми монолози. Също така самото поставяне на сцената със заседанието на журито като декор за представяне на руския мироглед е крайно неуместно, защото съдебното жури е присъщо само за американската и англо-саксонската правни системи. В Русия, както и в цяла континентална Европа, няма журита, а въпросът за вината се решава от самия съдебен състав. Затова „12” няма как да е убедителен особено за самия руски зрител, за когото още началната сцена с въвеждането на съдебните заседатели в училищния физкултурен салон е бутафорна и неестествена. Това е ясно и за самия Михалков, но тъй като заседанието на журито е ядрото, около което се развива историята, режисьорът е изправен пред дилемата или въобще да не прави филм (което е правилното решение) или да се опита да онагледи и разясни концепцията на американската правна система за осъждането от дванадесет независими и непредубедени съдебни заседатели.

Михалков трябва да обясни накратко основните принципи на коренно различен и непонятен наказателен процес, което той прави по нелепо смехотворен начин, чрез сцената, в която дебилният руски новобогаташ се хвали, че е завършил Харвард, поради което информира зрителя и колегите си по заседателство относно понятието „основателно съмнение”. В Харвард. Където е посетил една лекция по право. Вътрешното противоречие е направо крещящо – ако руската наказателна система включваше възможността да бъдеш съден пред жури, защо никой от заседателите няма представа от общите начала, на които се основава правораздаването? Нима не им било обяснено какви са задълженията и правомощията им преди да им се даде властта да колят и бесят? А ако никой от тях не беше ходил в Харвард, а само в педагогическия институт в Краснояр, какви правила щяха да следват тогава и изобщо как може да поставиш вземането на решение за живота или смъртта на един човек в ръцете на дезорганизирана и неинформирана шайка случайни типове? Тази оригинерна неправдоподобност на сценария обрича филма още преди да бъде заснет и не Михалков, а Джеимз Камерън, известен главно с умението си да прави филми без сценарий, да се беше заел с проекта, нямаше да се получи нищо хубаво.

Михалков не е Камерън, не че последният също не е попрехвален, но поне творбите му са кохерентни, с добре изразена атмосфера. Атмосферата на филма е начинът, по който той се възприема от зрителя и тя обикновено се задава в неговото начало, като става ясно, че ще се гледа екшън или трилър, ужас, драма, комедия, романтична комедия или нещо друго. Филмите на Михалков обаче никога нямат ясна атмосфера, защото той очевидно не знае какво върши и затова като типичен руснак слага от всичко по ужасно много. В резултат се получава един гювеч от драма, комедия, екшън, романтика, крими и дори мюзикъл (да, правилно – мюзикъл), което е присъщо даже не на европейското, а на индийското кино и важи с пълна сила за „12”.

Филмът уж е драма, но няма зададен тон, защото още преди завръзката са показани четири-пет въвеждащи сцени, в които руснаците или поне журито са представени като циркова трупа или сбирщина душевно болни идиоти. Тези сцени не са смешни, но целта им е да бъдат възприети като такива, с което, за съжаление, започва безвъзвратното пропадане на опуса в ямата с фекалиите. Един от персонажите забелязва пиано и започва неистово да дрънка на него, просто защото е там. Тази сцена би била нормална, ако заседателят беше четиригодишно дете, какъвто не е случаят, но тази постъпка бледнее пред това, което се случва по-нататък. Друг персонаж открива сутиен и започва задъхано да се чуди на размера му, като едва не получава апоплектичен пристъп в мечтанието си за огромни цици. Други двама влизат в кадър, пеейки и подскачайки в танц, все едно са кралят и херцогът от „Хъкълбери Фин” (поне както си ги представях, когато бях чел книгата като малък). Единият държи спринцовка, пълна вероятно с наркотично вещество, която сигурно някой наркоман е забравил да употреби и я е оставил да се въргаля наоколо, защото наркоманите така правят обикновено. Те крадат, лъжат и мамят, за да си платят дозата, след което забравят да си я инжектират, а я оставят ей така на разположение на Никита Михалков. Изведнъж пети бавноразвиващ се субект се хвърля напред със страховит нечленоразделен вик – най-вероятно руският еквивалент на „Това е Спартааа!”, грабва спринцовката и с могъщ замах я захвърля настрани. Спринцовката прехвърча на сантиметри от лицето на друг заседател и се забива в мишена за дартс отстояща на 10 метра. След това напрежението леко намалява, защото хвърлячът на спринцовки се извинява на останалите с обяснението, че брат му е починал от свръх доза и затова реагира така остро. При всичките ми резерви за руснаците, не смятам че те заслужават да бъдат описвани по този начин все едно до един са умствено недоразвити, похотливи безделници, освен това – до тук тонът на филма се сменя четири пъти от драма през шеговита комедия, към сериозна драма и малко екшън, оставяйки зрителя в неведение какво точно ще наблюдава – дали римейк на сериозен филм или на „Сибирският бръснар”.

След това объркващо и необяснимо за здравия разум въведение идва завръзката, в която заседателите провеждат предварително гласуване, за да преценят кой на какво мнение е за процеса. В американската версия това е направено изключително просто и лаконично – председателят подлага на гласуване въпроса виновен ли е подсъдимият и преброява единадесет вдигнати ръце. След това пита кой гласува „невинен” и камерата показва Хенри Фонда. Как е подходил Михалков при същата тази сцена. Първо той е успял да я разтегли почти пет минути в суетня и объркана какофония. В последния момент, когато гласуват „виновен” руският Хенри Фонда вдига ръка и казва – забележете „Аз, моля ви се, много се извинявам, но за какво гласувахме в момента?” И това е главният персонаж със своята встъпителна реплика. Това е двигателят на филма – принципният, разумен и улегнал мъж, чиято етика не позволява с лека ръка да претупа процедурата и да осъди друг човек на смърт. И докато истинският Фонда респектира още с появата си като уравновесен и рационален характер, който не е убеден в невинността на подсъдимия, но съзнава последствията от постъпките си, поради което иска казусът да бъде поне обсъден, руският Фонда го избива на чест и инат. Той се е объркал, не е разбрал за какво гласуват, но след като научава, че е гласувал „нет виноват”, започва да се държи като твърдоглаво магаре и да си измисля причини, които да оправдаят вота му, вместо просто да го промени. Да, това е чисто руското възприемане на достойнството – другите трябва да ме уважават, независимо дали съм направил нещо нередно или не – но това поведение не прави героя симпатичен, а напротив – противен. А след като стожерът на драмата е противен, какво да кажем за останалите герои и за драмата въобще. Американският заседател е мотивиран от собственото си възприятие за редно и нередно, защото смята, че дължат на подсъдимия една дискусия, заради правото на справедлив процес, докато руският му колега иска да дискутира, за да можел да спи спокойно. С други думи – не алтруизмът е основата подбуда на руския заседател да гласува невинен, а користното желание да измие ръцете си и да приспи собствената си съвест. Тази концепция предизвиква у зрителя спазми на гадане още от този момент, без да е нужно да познава нито персонажите, нито повествованието, но ако той все пак не реши да приключи с гледането, го чакат още неприятни изненади.

Повествованието в „12” е много. Михалков се оплел в толкова подсюжетни линии, че те разсейват вниманието на зрителя и той не може да се концентрира върху никоя от тях. В оригинала например сюжетът е прост – дванадесет души трябва да вземат решение. Единадесет са за, един е против. Постепенно несъгласният успява да убеди един по един останалите, че той е прав. И така свърша филмът. В „12” обаче имаме главно повествование – развитието на самата дискусия, имаме истории на всеки от заседателите, които трябва да са много нравоучителни, от типа как се купува диня, до това, че е лошо да се пие. Имаме най-сетне историята на подсъдимия. В „12” подсъдимият е младеж от чеченски произход, който вероятно е убил доведения си баща – руски офицер. Визуално филмът разказва и неговата история като успоредна сюжетна линия, за да може самовлюбеният плондир Михалков да претендира, че е познавач и на необятната чеченска душа. Така животът на съдения се следи в образи и включва неизбежния за Михалков монтаж с народни танци – този път на чеченския етнос и кадри от бита на въоръжени до зъби чеченски сепаратисти. За сравнение образът на обвиняемия в оригиналния филм е застъпен само в една сцена в началото, когато в близък план е показан пуерториканският Джейк Джиленхол на шейсетте с големи невинни навлажнени очи. Той е безмълвен и не прави абсолютно нищо пред камерата, но самата сцена е достатъчно въздействаща, за да създаде съпричастност у зрителя, който вече го е грижа за героя.

Затова на зрителя му се иска Хенри Фонда да успее да убеди колегите си в правотата си и макар самият заседател да казва, че не знае дали наистина момчето не е виновно, за наблюдаващия подсъдимият е абсолютно невинен и иска той да бъде спасен от злочестата му съдба. Вместо този прост, но ефективен подход, Михалков е решил да визуализира цялата история на обвиняемия. Поради тази причина камерата постоянно прескача от заседанието в училищния салон през килията на затворника, в която той се разхожда и брои крачките си, до ретроспективни сцени от живота му с песни и танци, живи руски майори, мъртви чеченски хубавици, кози и картечен огън с трасиращи куршуми. Въпреки тези детайлни изображения обаче, зрителят не изпитва никаква привързаност към персонажа, защото историята му не е поднесена самостоятелно. Тя е част от друга история, която е разводнена в такава степен, че дори да беше сама по себе си трогателна, никой не би забелязал и респективно не го е грижа как ще се развие.

Сега трябва да се кажат няколко думи за героите и за актьорите, които ги персонифицират. Наистина не е лесно да се изградят едновременно многобройни запомнящи се персонажи, ако не се разчита на добър кастинг и на добър сценарий. Михалков не разполага с нито едното от двете, но успява да се справи, тъй като отделя адски много игрално време на всеки един герой и на неговата история. Това постига целения ефект, но провлачва филма до над два часа и половина и на практика го прави нетърпим. Същевременно, макар и запомнящи се, персонажите до един, без изключение, са свръх нелицеприятни и досадни и е непонятно какво си е мислел Михалков, докато ги е измислял или най-вече – откраднал. Най-противен е руският Хенри Фонда, който се държи през цялото време като някаква невротична мижитурка. Той трепери, заеква, оглежда се несигурно, извинява се за щяло и нещяло – изобщо не е правдоподобен в ролята, която има във филма.

Актьорът се казва Сергей Маковетски и не съм го гледал в друга роля, така че не мога да преценя дали изобщо се е разминал с персонажа поради бездарност или Михалков го е накарал да играе по този начин, но очевидно Михалков или не е гледал оригиналния, или не е гледал собствения си филм. Друг изнервящ персонаж, за който стана дума, е екземплярът със сутиена – в ролята Алексей Петренко. Петренко беше кастнат в „Сибирския бръснар”, доколкото си спомням играеше някакъв психопатичен генерал. В „12” отново играе малоумен ветеран, закичен с медали. Кой нормален човек би се накичил с медалите си, когато трябва да изпълнява обществените си функции? Вероятно никой. Единствените хора, накичени с медали като коледни елхи в днешно време са съветските ветерани от Втората световна война, но дори и те се появяват в цялата си коледна прелест само на 9-и май, както и във филмите на Никита. Така Петренко създава впечатлението на комплексиран бавноразвиващ се сексуален маниак, който въобще не осъзнава как се озовал сред журито, камо ли да разбира какво трябва да прави. Имаме, разбира се, руския новобогаташ, но не от олигархичните кръгове, а просто случаен дебил; хирург, който върти ножове като Дани Трехо, даже има и заседател с шапка, чиято роля съвпада с тази на заседателя с шапка от оригиналния филм (Джак Уордън) – и двамата искаха да претупат процеса, защото имаха билети – за влак в руската версия, за бейзболен мач в американската.

Останалите персонажи имат привидно нормална визия, но забележително отблъскваща история на заден план. Например Алексей Горбунов изглежда учудващо нормален, докато не се оказва, че е шеф на гробища и ограбва трупове. Натрапчиво в близък кадър се показва златният му Ролекс, като героят се оправдава, че на мъртвите ценности не им трябват и че – да, бил взел неща за себе си, но много от богатствата използвал за благото на селото, където живее: построил училище, ремонтирал параклиса, хранил бедните и давал хубави заплати на персонала. Може би добрите дела на героя в неговите очи и в тези на съселяните, и в очите на тъпия Михалков оправдават постъпките му, но в очите на зрителите той си е гнусен мародер, който няма как да предизвика симпатия. И накрая в ролята на председателя на журито е (познайте кой… драматична пауза…) самият Никита Михалков. Необятният ексхибиционизъм на Никита Михалков, навиращ се като актьор в собствените си филми, е всеизвестен, но приятно се изненадах, че този път не си е възложил главната роля на тесните актьорски раменца. Когато изгледах филма докрай обаче, с погнуса установих, че Михалков ме е заблудил, понеже след обратите той се оказва скритият главен герой.

Като позитивна тенденция в развитието на сюжета трябва да се признае, че след първия час и половина нещата сякаш влизат в релси, филмът се връща към оригиналния сценарий, а опитите за хумор са сведени до минимум – без да броим неволно смешните моменти, които би трябвало да бъдат драматични, но постигат обратния ефект. Тези моменти са така наречените обрати в действието. Непонятно е защо въобще са били необходими обрати в подобна драма – тъй като всичко, което е трябвало да се каже се изчерпва с разрешаването на конфликта между дванадесетте члена на журито. Историята е за това, как разумът и съпричастието могат да надделеят дори над най-вкоренените класови и лични предразсъдъци и че природата на човека е да бъде състрадателен и великодушен към ближния си. Затова оригиналната версия завършва с промяната на позицията на последния негативно настроен заседател и в постигането на единодушно решение, че подсъдимият не е виновен. Няма място за добри и лоши, няма нужда да се търси преднамереност и умисъл, за да се обясни поведението на персонажи, които не участват пряко в драмата, а само са споменати за целите на фабулата и най-вече няма нужда да се открие истинският убиец. За Михалков това обаче не е достатъчно. Той трябва да затегне краищата на всички възможни сюжетни отклонения и да изкара жертвите светци, а виновните да си получат заслуженото. Затова действието в руската версия се отклонява в неочаквана и ненужна посока. И в оригинала и в римейка основен момент в дискусията на журито са показанията на двама очевидци на предполагаемото убийство – стар сакат мъж и жена на средна възраст. След като заседателите възпроизвеждат съдебното следствие, (каквото те нямат право да правят впрочем и в двете версии, от гледна точка на американския наказателен процес) , те установяват, че показанията на очевидците не могат да бъдат верни. В този момент оригиналът и римейкът тръгват по различен път.

За оригинала е нужно да се спомене, че не става дума непременно за лъжесвидетелстване, а че и двамата очевидци са убедени в показанията си. Поради цялата суматоха и обществен интерес покрай процеса е възможно те да са си самовнушили, че казват истината и да са убедени в правотата си. И това е достатъчно за сюжета без да се търси оправдание или възмездие за подвеждащите твърдения на свидетелите или за истинския виновник. В руската версия обаче най-напред заседателите разследват и откриват подбудите на стареца да лъжесвидетелства. Оказва се, че е налице заговор от подмолни групировки, целящи да заграбят жилищата на покойния руски офицер и доведения му чеченски син, както и това на самия старец. Мутрите са убили офицера, приписвайки убийството на сина му, като са принудили дядката да се изсели и да лъжесвидетелства. По този начин те могат да заграбят безнаказано и двете жилища, след като единият собственик е убит, наследникът му е в кауша, а другият собственик е побягнал на различно място. И преди зрителят да може да каже: „Моля? Какво по дяв..” Михалков обяснява и умишленото преиначаване на истината от свидетелката. Причината е … РЕВНОСТ. Жената е била влюбена в руския офицер, но той не е обръщал внимание на сигналите ѝ, погълнат от грижите по доведения си син, поради което след трагичната му смърт, тя решава да си го изкара на сина му!? Подобна развръзка е възможна само във водевил от типа на английския сериал „Ало-ало”, „Семейство Флинтстоун” или друга подобна пародия с Лесли Нилсен. Абсурдно е филм, претендиращ за сериозност, да пробутва на зрителя такива скалъпени обяснения, очевидно измислени в последните 2 минути преди снимките. Сякаш на Михалков просто му е станало скучно и е решил да претупа работата, та да може да заснеме следващата помия с пеещи бабички в съветски народни носии. Впрочем има и друга възможност – че наистина руснаците не са човешки същества, а животни, наистина способни на такова нечовешко поведение. Изборът в случая е като между Сцила и Харибда – или си бездарен кинематогроф или народът ти е от селяндурски примати. И уви, това не е всичко…

Следва убер спойлерът (предупредени сте)

Филмът достига до дълго очакваната развръзка. Заседателите вече са убедени, че подсъдимият е невинен, разкрили са истинските виновници – неизвестна (хаха, sic) престъпна група от криминални мутри, специализирани в кражби на недвижими имоти. Готови са да хвърлят емоционалната неуравновесена стара мома в лапите на правосъдието за лъжесвидетелстване. Остава просто да си тръгнат. И следва нов обрат. Никита Михалков подлага казуса на гласуване и гласува виновен – сам срещу единадесет. Сега за първи път Никитата трябва да се обосновава и да влезе в амплоато си на най-важния човек във филма. На зрителя му иде да повърне, защото е бил измамен отново да гледа постановка, в която Михалков отново натрапва безмерното си его.

Оказва се, че персонажът на Михалков през цялото време е знаел точно как стоят нещата. Самият той е (не какъв друг, а) руски офицер от спецчастите. Той е убеден в невинността на подсъдимия, но иска момчето да бъде осъдено, защото докато то се “забавлява” в панделата, Никита ще може да събере пари за адвокати, които да възбудят отново делото и да го оправдаят.  А.., също така и да се наемат детективи, които да открият истинските убийци. По-тъп сюжетен механизъм не е бил измислян никога в киното… Никога! Освен може би в “Голо оръжие 3”, когато Дребин влезе в затвора под прикритие, за да помогне на лошия да избяга, за да го арестува и да го вкара в затвора. “Голо оръжие”, естествено е безумна комедия в духа на “Има ли пилот в самолета, но дори М. Найт Шаямалян да беше сценарист/режисьор на “12”, той щеше да се досети, че ако в първите 5 минути, Михалков беше гласувал НЕВИНЕН, нямаше да има нужда да се събират пари за адвокати и да се възбужда нов процес, на който подсъдимият да бъде оправдан, защото е НЕВИНЕН. Впрочем ако Михалков беше обяснил цялата си мотивация на останалите участници в журито – т.е. че познава младежа, че той не е престъпник, но че трябва да бъде предпазен от истинските разбойници, изобщо нямаше да има нужда от толкова протяжен и скапан филм. Даже Михалков не трябваше да обяснява това на журито, а най-напред трябваше да си направи отвод и след това да свидетелства пред органите на дознанието, защото като цяло той знае факти от значение за казуса, от които разследването би поело диаметрална посока. Героят на Михалков е свидетел, но вместо просто да даде показания, че младежът е невинен, той се впуска в противозаконна авантюра, като се промъква в журито, за да манипулира изхода на съдебния процес. Това естествено изначално противоречи на идеята за правораздаване, но очевидно за режисьора не е проблем, след като той изтъква на няколко пъти как според него мародери, мутри и педофили не са за осъждане, ако са част от “руската душа” или по-конкретно – от тъпия му сценарий.  Целта е след като във филма е вкарано почти всичко, да има и невероятен обрат, абсурдна схема, за да си мисли Михалков, че е заснел „Обичайните заподозрени 2”, но с малко „Рамбо” елемент и без да е интересен накрая. Рамбо (руския), разбира се е той (Н. Михалков). След почти тричасовата диария той се появява с разплутия си корем и отпуснатото си тяло, за да се представи като командос. В заключителната сцена (спойлер естествено) Никитата обещава на оправдания младеж, че ще му бъде настойник и ще го пази от тук нататък от лошите хора. Интересно как щеше да постигне същата цел, ако младокът беше осъден и вкаран в кауша, за което Михалков се обяви първоначално, а след това щеше да го пази от содомитите-рецидивисти зад решетките, докато едновременно щеше да събира пари за адвокати, докато фриволно се разхожда на Тверская и проси дарения от богаташчетата….

Това е в есенцията си „12” – лайнян филм, направен самоцелно, изнасилил един класически сюжет, за да може авторът Никита Михалков да гледа още веднъж себе си на голям екран докато се пипа по чатала и да се смозаблуждава, че прави уникално кино…. И че е комaндо.