„13 Часа“ е военна екшън драма, режисирана от Майкъл Бей. Филмът е по истински случай, че и по книга по истински случай, която разказва историята как няколко наемници спасяват служителите на ЦРУ в Бенгази от нападение на Либийски… хм… граждани. Филмът има рейтинг от 7,2 в “ИМДБ” и 82% одобрение на публиката в “Изгнилите домати”, а официалните мнения на критиката, цитирани на постера, са „брутален и искрен“, „завладяващ и вълнуващ шедьовър“.
Името на Майкъл Бей, разбира се, предпоставя очаквания за мегапомия, но като видях високия рейтинг и извадките от критиката, реших да му дам шанс. Казах си – какво пък толкова – Майкъл Бей може да е палячо, но „Майкъл Бей“ значи бюджет, т.е. мащабност. „Истински случай“ означава нещо смътно напомнящо действителни събития, но разбира се достатъчно видоизменено, че да е интересно, понеже животът обикновено не е кой знае колко вълнуващ, за да го гледаш отстрани. Това е една от причините БИГ Брадър да е такава тъпня. За съжаление на света има повече хора, които предпочитат да съпреживяват чужд живот, вместо да живеят своя, но този ред на мисли ни отдалечава от целта на настоящия анализ.
Не знам дали реализмът е причината „13 Часа” също да е такава тъпотия, не мога да кажа до колко Майкъл Бей се е придържал наистина до фактите, но филмът е един от малкото, които напоследък оцених с „1“ по скалата до десет. Дори на „Getaway” с Итън Хоук и Селена Гомес дадох „5“, вярно по други причини, защото е сниман пред блока, в който живея, иначе щеше да отнесе двойка, но „1“ е оценка, която рядко давам. Пестелив съм с единиците, главно защото избягвам филмите, които знам, че ще оценя с толкова, например тези на Майкъл Бей или тези, в които Скарлет Йохансон е супергероиня.
Трябва да призная, че „13 Часа“ наистина не е типичния филм за Майкъл Бей. В него той доста се отдалечава от амплоато си – да завира компютърна анимация, монтирана при смяна на камерата на всяка секунда, до припадък в очите на зрителите, докато всичко избухва и се разпръсва на хиляди парченца, които в 3д формат летят към лицата на публиката, a се е опитал да заснеме нещо като „Блек Хоук Даун“ или може би „Спасяването на редник Райън“, така че да започне да бъде възприеман като сериозен режисьор.
За съжаление не се е получило точно така поради няколко причини. Основната е, че филмът е ужасно скучен. Продължителността му е 2 часа и 20 минути, голяма част от които са ненужен пълнеж. Събитията започват да се случват след 42-та минута, като до този момент зрителят е въвеждан в обстановката. 42 минути банално въведение, включващи: сцена как нашите момчета-културисти тренират във фитнеса; сцена как пичовете говорят с жените си по скайп; сцена на ревящи жени, които ще имат бебета и най-сетне – сцена колко секси са нашите герои, припяващи и танцуващи. Така Бей пропилява първата 1/3 от филма в бутафория и клишета, вместо например да развие образите на героите си.
Непонятно е как за толкова екранно време режисьорът не успява да изгради нито един пълен образ. Синопсисът на филма говори за 6-ма наемника (предполагаемите главни герои), които са извършили своите героични дела. Те обаче са невероятно плоски като представяне и затова почти идентични един с друг, а най-лошото е, че освен тях има и още около 5-6 други второстепенни герои, също неразличими от главните. Но най-парадоксалното е, че най-забележимият персонаж е този на Джак Силва, изигран от актьора Джон Красински. Парадоксът произтича от нелепата кастинг идея военен екшън да се оглави от Красински, чиято единствена запомняща се роля е като комедиант в американския сериал „The office“. Публиката просто няма как да приеме актьора в тази роля. Дори не мога да преценя дали Красински направи добра или лоша роля. Докато го гледах през цялото време ми идеше да се разсмея, по същия начин както когато видях Рос Гелър от „Приятели“ в „Band of brothers“ и Сам Малоун в „Спасяването на редник Райън“.
След ненужно протаканата интродукция започва самото действие на филма. Уви то отново не е особено интересно. Невероятно е, но в тази част на филма му липсва мащабност. Липсва екшън, така да се каже. Може би събитията реално са се развили по този начин или така се случва в живота, но е болезнено за гледане. Еднообразните екшън сцени отново са прекъсвани от дълги периоди на бездействие, тривиални диалози и изкуствена драма. Нищо не ме кара да бъда съпричастен на тези хора. Всеки убит от „нашите“ във „Великолепната седморка“ (истинската версия) или в „Спасяването на редник Райън“ или „Сахара“ (1995) или във „Взвод“, дори в „Хищникът“, а както и в доста други филми кара сърцето на зрителя да подскочи, да му стане тъжно дори. Дори самият Майкъл Бей би могъл да изтръгне сълза от зрителя, ако жертва Брус Уилис, за да спаси Бен Афлек в някой филм, но нищо подобно не се случва в „13 Часа“. Тук се случва само радост, че филмът свършва и желание да се предупредят необременените да стоят далече от този „брутален и искрен, завладяващ и вълнуващ шедьовър“.
Заключителното ми изречение преднамерено съдържа саркастичната препратка към официалната анотация на филма. Филмовите студия са хитри йезуити, с много добри адвокати и пари. Давам пример как извадена от контекста дори моята критика (критиката на Понго) може да оцени „13-те часа“ като „завладяващ и вълнуващ шедьовър“.