(2010) р. Такаши Миике

Ако отворите страницата на “13 Убийци” в ИМДБ, ще видите следните категоризации за този филм: „Екшън епик“; „епик”; „самурай“; „екшън“; „приключенски“; „драма“. Това, което няма да видите, е, че филмът е японски. Т.е. няма да видите това, което филмът е, а ще видите това, което не е. Обстоятелството, че филмът е японски е важно, защото японското кино е особено (хората си имат анимационно порно все пак) и обикновено не е интересно на западния зрител, включително на мен. Изключение правят филмите на японския режисьор Акира Куросава, чийто гений оказва огромно влияние върху западното кино. Той де факто измисля съвременния екшън, а сюжетите му се експлоатират и днес. Ето няколко примера за влиянието на Куросава:

През 1985 г. по негов сценарий е заснет „Влакът беглец“.  Филмът е за двама затворници – в ролите Джон Войт и Ерик Робъртс, които след като избягват от затвора, имат нещастието да попаднат в товарен влак, изпуснат от контрол, без спирачки и без машинист. Режисьор е Андрей Кончаловски, по времето когато този човек беше интелигентен и способен творец, а не путлерска подлога и казионен рубладжия. Филмът, вероятно позабравен днес, е изключителен и двамата актьори Войт и Робъртс получават номинации за Оскар.

Друг филм по сценарий и режисура на Куросава е „Йоджимбо“ от 1961 г. с Тоширо Мифуне (любимият актьор на Куросава). Разказва се за ронин (ронин се нарича самурай без господар) със златно сърце, който пристига в малко провинциално село в средновековна Япония, където започва двойна игра с две враждуващи бандитски фракции, за да помогне на селяните да се освободят от техния тормоз. По този филм през 1964 г. Серджо Леоне заснема класическия уестърн „За шепа долари“ с Клинт Иистууд – на практика същия филм, но с каубои вместо със самураи. Филмът е презаснеман доста пъти през годините, като в 1996 г. има версия с Брус Уилис, режисирана от Уолтър Хил, наречена „Последният оцелял“, заменила каубоите с мафиоти, и разбира се има версия, наречена „Пустинна жега“ от 1999 г., заменила мафиотите с Жан Клод Ван Дам.

Още по-емблематичен от „Йоджимбо“ е филмът „Седемте самураи“ от 1958 г., превърнал се в уестърна „Великолепната седморка“ от 1960 г., режисиран от Джон Стърджес. Група окаяни и парцаливи селяни възлага на седем наемника да ги спасят от тормоза на рекетираща ги банда разбойници. „13 Убийци“ също е базиран изключително на „7-те самураи“. Малка подробност обаче е, че всъщност филмите на име „13 убийци“ са два. Първият е от 1963 г. (режисьор Еийчи Кудо), а вторият е от 2010 г. на Такаши Миике. Така, независимо че съвременната версия технически е римейк на тази от 1963, двете могат да се разглеждат като една и съща вариация на „7-те самураи“.

Разбира се филмът, режисиран и написан от Куросава, с най-значителното влияние в популярното кино, е „Скритата крепост“ (1958), защото става основа на „Звездни войни“. Действието се следи от гледната точка на двама селтаци, които неволно стават спътници на онеправдана принцеса и на верния ѝ генерал, докато се опитват тайно да се промъкнат през вражеската територия и да достигнат съюзниците си. Генерал, принцеса, приключение, два робота… пърдом… пейзанти – схващате картината.

Освен като сценарист, режисьор и като цяло автор на основополагащи шедьоври, Курусава е известен и с по-практически заслуги в кинематографията. Такава например е сцената с от филма „Санджуро“ (1962), в която героят на Тоширо Мифуне убива лошия с един удар, като от гърдите на жертвата бликва фонтан от кръв.  Устройството, предназначено за специалния ефект на  посичането, не сработва правилно и вместо постепенно да оцвети дрехите на умиращия, изпуска мощна струя червена боя (поне мисля, че е червена, защото трябва да е кръв, въпреки че филмът е черно бял). Куросава решава да запази сцената, в резултат от което почти всички филми с нинджи и самураи в последствие включват фонтани от кръв. Една от най-запомнящите се сцени, в която използването на ефекта е доведено до крайност, е битката на Ума Търман с Лудите 88, в „Кил Бил“ (2003) на Куентин Тарантино.

Финалният двубой в “Санджуро” (1962) с фонтана от кръв

Макар Куросава да е най-значимият японски режисьор, японското кино има своето влияние върху световната кинематография и с други творби и жанрове. Такива са на първо място „кайджу“ филмите – т.е. филми за огромни чудовища като Годзила, които унищожават цели градове и се бият с други чудовища. Жанрът е най-вече популярен в Япония, но е познат отдавна  и на запад още с “Кинг Конг” (1933), а днес набира все повече популярност, благодарение на американските версии на така наречената “Монстервърс” (т.е. поредица от фантастични филми, които се развиват в една и съща вселена, в която съществуват гигантски чудовища). Това са невероятно тъпи филми (както съвременните, така и старите, независимо дали са японски или холивудски), които обаче много се харесват на децата и правят адски много пари. Когато бях малък например имаше един филм “Свръхчудовище” – за космическата костенурка Гамера, който съм гледал поне 3 пъти на кино в последователни дни. За това става дума – за филми за деца.

Друга японска ниша са японските ужаси, слашъри и трилъри като „Ringu“ (1998) и „Battle royal“ (2000). Това са изключително брутални и натуралистични филми, получили американски версии – съответно „The ring” (2002) с Наоми Уотс (креативно преведен на български като „Предизвестена смърт“), който е приличен ужас и разбира се „Игрите на глада“ (2012), едно от най-досадните филмови недоразумения на нашето време с лишената от талант и привлекателност Дженифър Лоурънс. Уви, бяха заснети доста тъпотии от тази поредица, преди жанрът да умре.

Като бележка под линия и пример за добра, но тъпо реализирана японска идея, която се превръща в изключително напрегнат и интересен американски филм, искам да посоча  и „Bullet train“ („Влакът стрела“ или „Шинкансен“) от 1975 г. Да не се бърка с изключително забавния филм със същото име от 2022 г. с Брад Пит, „Шинкансен“ всъщност е оригиналът на „Скорост“ (1994) с Киану Рийвз и Сандра Булок, обаче за разлика от „Скорост“ е невероятно скучен. Да успееш да направиш скучен филм за влак-стрела, носещ бомба, която ще се взриви, ако влакът намали скоростта си, изглежда невероятно трудно.

Но тъпият филм, който гледахме, за да не се налага да гледате вие, е „13 Убийци“ (2010), р. Ташаци Миике. Както в повечето случаи ИМДБ почти се пръска по шевовете от екстатични коментари на зрители и критици, как това е най-великият филм, правен някога може би след „Кръстника“ и естествено са пълен ташак.  Ако реално искате да прочетете разумни мнения за това извращение, предлагам коментарите да се сортират по рейтинг като най-отгоре да се извадят тези с 1 звездичка. Тогава нещата ще си дойдат на място и ще се получи реална представа за филма.

Както вече обърнах внимание, макар да се води римейк на едноименния филм от 1963 г., „13 убийци“ (2010) е откраднат изцяло от „7-те самураи“. Такаши (а преди него Еиичи) е решил да маскира кражбата си повишавайки бройката на самураите от 7 на 13. Това е увеличение от 85,71% в личния състав и разбира се не е добра идея. Когато се заснема филм с много персонажи, на зрителя е трудно да следи кой кой е. Това се отнася обикновено и за литературата, когато авторите въведат едновременно прекомерно много персонажи, особено със сходно звучащи имена. Такива книги изключително много ме дразнят, защото се налага да се връщам назад, за да проверявам кой по дяволите е човекът с почти същото име, който беше добър, а сега е лош. В киното този проблем се решава обикновено като в кастинга се наберат отличаващи се и достатъчно популярни актьори, след което действието да отдели достатъчно време и внимание, за да запознае зрителя с всеки от персонажите. Да вземем „Великолепната седморка“. В първоначалната сцена се запознаваме с Вин и Крис, изиграни от Юл Бринер и Стив Маккуин. След това постепенно се въвеждат останалите наемници с тяхната история. Чарлз Бронсън, Джеймз Кобърн, Робърт Вон и т.н. са показани с кратко резюме на персонажите им – от къде идват и защо. Освен това те са достатъчно популярни актьори по това време, за да ги различи зрителя. Също така седем души все пак не са чак толкова много, за да не могат да се запомнят, освен разбира се ако не става дума за английската бой банда Таке that. Веднъж преди години се чудех кой беше четвъртия член на групата, а когато направих справка, се оказа че всъщност имало и пети член, като аз съм си мислел, че двамата са един и същ. Във всеки случай, когато бройката нарасне, възниква проблем. Например в „Мръсната Дузина“ (1967), се въвеждат 14 главни персонажа , които трябва да се следят. Да видим колко точно мога да възпроизведа, като имаме предвид, че съм гледал филма десетки пъти и много го харесвам… Лий Марвин, сержантът от „Спасители на плажа“, Джон Касаветис, Доналд Съдерланд, Чарлз Бронсън,  Тели Савалас (а.к.а. Коджак), негъра, Поузи… Почти осем души от четиринадесет. Сега нека да приложим същия принцип към „13 убийци“. Първо измежду тях няма нито един отличителен, защото никой не е популярен актьор. Повечето от тях дори нямат снимки в ИМДБ  – толкова са загубени. Дори пияндурския брат на Захари Бахаров има снимка в ИМДБ, така че Такаши сякаш е възложил магнум опуса си в ръцете на статисти.

После тия хора са японци. По дефиниция японците не са изключително отличаващи се един от друг и естествено почти не успях да различа никой. Мислех, че различавам главния герой Шимада Шинземон и племенника му (за който предположих, че ще оцелее накрая, но бях шокиран, когато ги убиха…. Обаче малко по-късно се оказа, че не са убили тях, а някакви други от нашите, които изглеждат по абсолютно същия начин. Въпреки че подобно на „Великолепната седморка“, сценаристите се опитват да вкарат някаква предварителна история зад персонажите, накрая те са тотално неразпознаваеми. Лошият беше разпознаваем, главно защото носеше чисто бяло кимоно. Неговият бодигард също се отличаваше, но не поради някаква заслуга на кастинга или режисурата, а защото много напомняше Джеки Чан.

Сюжетът накратко е следният – в края на ерата на шогуната Токугава (средата на 19 век) лошият, на име Нарицуго Матсудариа, показан като пресилено абсурден психопат, дегенерат и касапин, е номиниран да заеме много висш държавен пост, защото е брат на шогуна. Дори собствените му хора са отвратени от поведението му, но поради начина на устройство на японската феодална система и по-специално йерархията и кода на честта на самураите, нищо не може да се направи по въпроса. Нарицуго в началото изнасилва снахата на един от васалите си и брутално убива сина му. След това се оказва, че е избил цяло село, като е оставил само едно момиче живо, но е отрязал ръцете, краката и езика му. Жертвата е показана в кадър в доста графична, смущаваща и трудна за гледане сцена. Поведението на Нарицуго явно преминава всякакви граници на търпимост, поради което един от съветниците на шогуна организира неофициална мисия за ликвидирането на изрода.

Задачата е възложена на Шимада Шинземон, който се заема със събирането на екип, подобно на „7-те самураи“ и на „Великолепната седморка“. След като Шимада събира 12 души, нашите герои пристъпват към изработването на план за убийството на Нарицугу. Тъй като в Япония явно има само един път, те решават да направят засада в някакво затънтено селце, в което лошият със сигурност ще се отбие и там ще могат лесно да го пречукат, въпреки армията му от 200 човека. След това, по неясни за зрителя причини, героите се разделят на две групи, и потеглят към дестинацията си – едни на коне, а другите пеша. По пътя си спешените се загубват в гората и там попадат на някакъв странен тип, който се представя за ловец и се присъединява към тях. Персонажът се пули непрестанно и плещи глупости, защото явно е аналогът на Туширо Мифуне от „7-те самураи“. Така бройката на убийците достига 13, колкото са и в заглавието на филма. Ловецът би трябвало да внесе комичен аспект във филма, не само с клоунската си игра, но и с някои по американски елементарни и безвкусни сцени, в които например се съвкупява с всички жени в селото, които плачат, защото ги сцепва от секс, а накрая, след като жени не са остават, минава и старейшината. Абсолютно непонятно е, как може изобщо да хрумне на някого да съвмести тези „смешни“ сцени с началото, където е показано зверски осакатеното момиче. Още по-нелепо е, да включиш във филма си свръхестествена мистерия в края, когато се оказва, че ловецът всъщност е горско божество или нещо подобно, защото след като му прерязват гърлото, се оказва жив, здрав и невредим.

След около час и половина екранно време, героите устройват засада в селото и започва една непрекъсната екшън последователност, продължаваща почти час. Това е една от най-скучните екшън сцени, която съм гледал. Масовка от хора в кимона размахва катани наляво и надясно, без хореография, без идея или стил. Дори в нискобюджетните филми за нинджи от 80-те екшънът е значително по-добър.

Например тук една сцена от Американска нинджа 2 – доста слаб филм, но с екшън сцена далеч по-креативно от целия бой в „13 убийци“

След приспивния екшън, в самия край, Шимада се изправя срещу бодигарда на Нарицуго. Това е очаквано, защото като сюжетен елемент преди това е въведено как двамата противници са били приятели в младостта си в училището по бойни изкуства, където са били равностойни в уменията си.  Двубоят им е интересен, за разлика от всичко до този момент, и е една от малкото сцени във филма, които ми харесаха. Шимада побеждава бившия си другар и вече нищо не го спира да ликвидира Нарицуго. И тук отново филмът изоставя логиката си.  Лошият наистина е показан като невероятен психопат и садист, но същевременно и като арогантен стоик, вярващ в божественото си право и положение да властва над другите. Затова изглежда доста странно такъв тип да почне да хленчи колко го е страх и как го боли и да се моли да го оставят жив, което се случва след като остава сам срещу Шимада.

Филмът завършва с надписи как общо приетата история е, че Нарицуго не е бил ликвидиран, а е заболял и починал на път за замъка си. Това се е случило през 1844 г., а 23 г. по-късно шогунатът Токугава е престанал да съществува, заменен от ерата Мейджи. Ерата Мейджи в Япония започва с връщането на властта в ръцете на японския император и низвергването на шогуните (т.е. генерали, които в продължение на повече от 200 г. държат реалната власт.) Разбира се реформите на императора Мейджи нямат нищо общо с убийството на Нарицуго, както инсинуира филмът, освен може би като илюстрация колко безпределна и покварена е била властта на шогуните. Така или иначе този период от японската история е интересен и ако на зрителя му се иска да гледа добре направен филм по въпроса, който не е дело на японци, но е достатъчно японски, му препоръчвам „Последният самурай“(2003) с Том Круз. Филмът не е 100% достоверен, но предава атмосферата в Япония в средата на 19 век и съпротивата на Сайго Такамори срещу премахването на кастата на самураите.

Оценка 2 от 10  ••ރރ