(2024) Робърт Егерс

Тя живее отвъд божията милост, скитница в далечен мрак. Тя е „вампир“, „носферату“…

Репликата е от филма „Дракула на Брам Стокър“ (1992) р. Франсис Форд Копола и е изречена от Антъни Хопкинс, изпълняващ ролята на професор Абрахам Ван Хелсинг.

“Носферату” (2024) е римейк на други два филма с почти същото име. През 1979 г. излиза режисираният от Вернер Херцог „Носферату: Фантомът на нощта“ с Клаус Кински и Изабел Аджани, а най-ранната версия е „Носферату: Симфония на ужаса“  (1922), режисиран от Фридрих Вилхелм Мурнау. Любопитен факт е, че макар да е заснет по романа “Дракула” на Брам Стокър, и че може би за Дракула има 100-тици филми, “Носферату” (1922) е фактически първият филм за трансилванския граф, а освен това е, ако не първият, вероятно вторият филм за вампири изобщо. Продуцентите и режисьорът Мурнау са решили, че вместо да откупят авторските права от Брам Стокър, просто могат да откраднат историята, да заменят името на граф Дракула с граф Орлок, да  направят някои промени във фабулата и да заснемат техен си филм. За времето си планът им не е бил особено скандален, защото авторските права почти до началото на 21 век са доста мъглива материя, подлежаща на противооречиво тълкуване. И все пак така се случва, че вдовицата на Брам Стокър завежда дело за нарушени авторски права, което печели и съдът разпорежда всички копия от филма да бъдат унищожени. Това не се случва обаче, някои копия са запазени и филмът добива култов статус, като днес се смята за крайъгълен камък в кинематографията и за един от големите кино шедьоври.

Освен това „Носферату: Симфония на ужаса“  е абсолютно негледаем и за пореден път потвърждава афоризма на  Марк Твен за класическата книга, която всички хвалят, но никой не чете. Като изключим някои емблематични сцени като например граф Орлок в арката на вратата или граф Орлок протяга сянката си над жертвата си, филмът е много трудно да се изгледа от началото до края и е много скучен. Качеството му е извънредно лошо, преекспониран е, с черни петна по ъглите на кадрите на много места. Макар „Носферату“ да е един от първите примери, в които музиката се използва като елемент за подсилване на образа, а не просто като акомпанимент, звукът е изключително досаден, писклив и еднообразен. Актьорската игра е бутафорна на ниво училищна пиеса или да кажем НАТФИЗ. Причината е, че филмът е ням, поради което актьорите изразяват емоция като физически се опитват да манифестират чувствата си. Но дори от този период има значително по-правдоподобни неми роли. Когато се радва, главният герой неистово подскача и се хили като умствено изостанал идиот. Когато се страхува, си покрива главата с одеяло… Когато Граф Орлок проявява интерес към някакъв предмет, той го приближава на сантиметри пред очите си, като късоглед старик, а шефът на главния герой и търговец с недвижими имоти се хили прегърбен и потрива ръце в очакване на печалба, подобно на алчен евреин, защото иначе как да разберем, колко противен и коварен е.

Сюжетът, макар очевидно да е заимстван от романа на Брам Стокър, е доста орязан и претупан, вероятно заради малкия бюджет. Когато Орлок пристига във Вайсберг (където се развива основното действие) филмът даже става неволно смешен, защото има една поредица от сцени, в която Орлок неестествно си разнася ковечга по улиците на града все едно е празна щайга от портокали. Друга причина филмът да изглежда муден, са надписите, които обясняват на зрителя какво се случва. Такива надписи са типични за нямото кино, но в „Носферату“ те се появяват доста често, твърде дълги са (понякога цели абзаци) и остават продължително в кадър, което накъсва възприятието на картината. Краят е доста аклимактичен, като Орлок просто забравя да си тръгне при изгрева от дома на  главната героиня – Елен, защото тя е с „чисто сърце“….

В заключение филмът вероятно е изглеждал много оригинален за 1922 г., но един век по-късно просто не става за гледане.

2 от 10 рейтинг. UU

Филмът от 1976 се казва „Носферату: Фантомът на нощта“, с официално английско заглавие “Nosferatu the vampire”. Колко антикреативен е преводът личи и от репликата на Антъни Хопкинс от “Дракула” (1992) „Тя е вампир“, „носферату“…  Т.е. носферату и вампир означава едно и също, но американците са решили да използват тафтология в заглавието все едно Носферату е собственото име на вампира. Почти като Конан Варварина  или Зина принцесата войн. Режисьорът Вернер Херцог е известен с ролята си в “Мандалорецът: История от Звездни войни”… Т.е. много хора си мислят, че той е известен главно с тази роля, но в действителност той е известен и с други известни неща, като например, че е един от най-уважаваните режисьори в съвременното кино.

Херцог е германец и вероятно това е причината да направи германски филм, римейк на оригиналния германски филм, като е осъвременил нещата, но фактически е заснел абсолютно същия сценарий. Филмът несъмнено изглежда по-модерен от нямата версия, но сравнен със съвременните продукции (почти 50 г. по-късно) също е много остарял. Клаус Кински е доста убедителен Граф Дракула, ако зрителят не е гледал Гари Олдман в тази роля. Казвам Граф Дракула, за да отбележа една интересна разлика с оригиналния филм от 1922. В по-новата версия Херцог не е имал проблем с правата и е използвал имената от книгата на Брам Стокър. Вампирът е Граф Дракула, не Орлок. Адвокатът, изпратен да продаде имот на графа се казва Джонатан Харкър, както и в романа, но съпругата му (т.е. главната героиня на Изабел Аджани) е наречена Луси Харкър. В романа тя се казва Мина Харкър, а Луси е нейна приятелка, която е първата жертва на вампира. Същевременно във филма Луси има приятелка Мина, която е убита от Дракула, т.е. ролите им са разменени, но с каква цел е направено това, не мога да си обясня. Също така един от персонажите е Абрахам Ван Хелсинг, който обаче не  е описан като непредубеден специалист по окултното, а напротив – като тесногръд доктор, отричащ всичко свръхестествено и необяснимо от науката, който няма особено продължително екранно време.

След като не е имал проблем с лицензирането на романа, използвайки оригиналните имена на персонажите и най-вече на Дракула, ми е странно, защо Вернер Херцог не е доразвил сюжета на филма си, за да го направи по-богат и по-интересен, какъвто несъмнено е почти всеки друг филм за трансилванския вампир. Едно от обясненията е, както посочих, че като германец е искал да отдаде дължимото признание на творбата на сънародника си Мурнау, но пък от друга страна той се отдалечава на места от изходния материал, особено на финала. Принципно това е голям спойлер, но няма да се лъжем, никой няма да гледа  „Фантомът на нощта“, затова просто ще издам: накрая граф Дракула умира, но Джонатан Харкър вампирясва (или Дракула се вселява в него) и избягва от градчето, за да продължи скверното си дело. Всъщност отклонението от сюжета на оригинала е доста интелигентно и интересно. Изабел Аджани се досеща какво се случва, затова натрошава нафора в кръг около стола, на който Джонатан Харкър е изпаднал в полусмъртен ступор.  След това, както и в оригинала, тя се отдава на графа, за да го подмами да забрави за хода на времето и изгревът да го завари извън ковчега му, причинявайки болезнената му смърт, но самата тя загива от загубата на кръв. Дракула изглежда мъртъв, но Ван Хелсинг, пристига на мястото и  за всеки случай забива дървен кол в сърцето на графа, за да е сигурен, че ще остане мъртъв. Докторът е разбрал грешката си и вече вярва в суперестественото зло, затова пристъпва към бруталната мярка. За съжаление това става извън кадър. Малко по-късно Джонатан излиза от ступора си. Той придобива вампирски черти, но явно не може да напусне осветения кръг от трохите нафора. В този момент в къщата се появява прислужницата и Джонатан грубовато ѝ нарежда да почисти боклука. Тя нарушава целостта на кръга и Джонатан, вече вампир, успява да избяга.

Неочакваният обрат  в края на филма кара зрителят да се запита защо Херцог не е коригирал някои други недомислици на оригинала. Например и в трите филма, озаглавени „Носферату“, адвокатът Харкър/Хутер, е командирован от шефа си в Трансилвания само минути след като се е появил в офиса в началото на работния ден. Само че действието не се развива в 2025 г., а в 1897  г. и адвокатът не отива на летището, ами яхва кон и препуска на изток. Разстоянието от Висбург (който ми изглежда като град в Холандия, съдейки по каналите и вятърните мелници) до Карпатите е вероятно около 1500 километра, които на кон теоретично могат да се изминат за около 2 месеца. Така че е непонятно, защо Харкър/Хутер трябва да замине моментално, а не след ден-два и защо пътува на кон, а не например с кораб или дилижанс. След като пристига в селото в подножието на двореца на Дракула, става ясно, че конят му не може да продължи пътя веднага без почивка и героят тръгва пеша към съдбата си. Конят му едва ли е бъхтил през цяла Европа на един етап, така че няма особен смисъл героят да изостави транспорта си поради припряност и да тръгне пеш към двореца на Дракула на сутринта, защото кончето било уморено, да не говорим колко сцепен трябва да е бил гъзът на Харкър от ездата през целия континент, така че вампирите вероятно са били най-малкият му проблем.

Към позитивните качества на филма трябва да се посочи играта на Кински и Аджани. Кински наистина е убедителен вампир и Аджани е красива жена и добра актриса. Обаче освен тези двамата във филма де факто липсват други персонажи. Има такива на теория, не е дуоспектакъл, но героите са толкова безлични, че все едно ги няма.  Особено професор Ван Хелсинг, който е някакъв казионен тесногръд доктор, а не истински убиец на вампири, е просто жалка гледка. Това се отнася впрочем и за трите филма с името Носферату. Във версията от 1922 г. това е така поради допотопното ниво на киното, което тогава е в своето ранно детство. Във версията от 1979 г. причината е във фиксацията на Херцог в оригинала, а в новата версия е в претенциозността на режисьора Робърт Егерс, който се фокусира върху атмосферата и върху главната героиня, наречена както във филма от 1922 Елен Хутър.

И така  “Носферату : Фантомът на нощта“ е нелош филм ако го оценяваш елемент по елемент. Като цяло обаче изживяването обаче е посредствено и никога не бих го гледал отново.

5 от 10 рейтинг. UUUUU

През 2025 г., почти 50 г. след версията на Херцог и над 100 г. след оригинала на Мърнау американският позьорски режисьор Роберт Егерс прави нова версия, наречена просто „Носферату“, като ползва същия сюжет, заимства сцени и от двете версии, като набляга над атмосферата и кинематографията, вместо над съдържанието. Трябва да се признае, че визуално филмът изглежда прекрасно. Във всички други отношения обаче е доста посредствен.  Ролята на адвоката, който както в първия филм отново е кръстен Хутер, е поверена на Никълъс Хоулт. Той доби популярност като Звярът в „X-men: Първи клас“ и като Нукс в „Лудия макс: Пътят на яростта“, а в момента е супер актуален и играе в почти всички филми. Граф Орлок е Бил Скарсгард. Бил също е популярен, макар не колкото Хоулт, известен е с ролята си на антагонисти, най-вече като клоуна в новата екранизация на „То“ (2017) по Стивън Кинг. Двамата актьори правят прилични роли, без да са особено запомнящи се, но не са и слаби, като Скарсгард през по-голямата част е силно гримиран, така че трудно може да се оценява изпълнението му. Това, което може да се наблюдава е прилично, но е далеч от Гари Олдман в Дракула (1992).

Основният проблем е главната героиня Елен Хутер, изиграна от Лили-Роуз Деп. Както може да се предположи от името ѝ и от огромното ѝ чело, с каквото по принцип се отличават скалпираните индианци от племето хурони, същата е щерка на Джони Деп и Ванеса Паради, а.к.а. Жо ле такси. Лили Деп има толкова неестествени и зловещи черти, че в първия момент помислих, че тя е Носферату.

Дори ако зрителят успее да преодолее неприятната ѝ визия, остава изключително пресиления драматизъм в играта ѝ, който не може да се преглътне лесно. За разлика от първите два филма, в които героинята събужда симпатия, в новата версия е точно обратното. Честно казано, искаше ми се да пукне преждевременно и да се махне от екрана.

Това естествено не се случва до самия край, когато тя загива драматично отново в прекомерно артистична сцена, която преднамерено е замислена и заснета като композиция на художник, вместо като кадър от филм на ужасите. По принцип такива залитания към изобразителното изкуство са присъщи на филмите от 80-те години, когато твърде много се обръща внимание на красотата на кадъра, вместо на функционалността и на действието. Преднамереното използване на този подход обикновено се прави не толкова с цел да се получи добър филм или да се хареса филмът на зрителя, колкото за да се спечели Оскар. И наистина филмът получи няколко номинации за награда на академията тази година, но не и статуетка.

Във филма участва също Уилиям Дефо. Дефо е страхотен актьор, който обаче е в залеза на кариерата си и не си дава особено много зор. Дефо играе професор Еберхарт фон Франц, консултант по окултното и очевидно аналог на Ван Хесинг от класическия роман на Брам Стокър. В предишните два филма със заглавие „Носферату“ фон Франц няма аналог. Той има значително по-голямо присъствие, като се доближава до персонажа на истинския Ван Хелсинг, познат от многото екранизации на Дракула. Очевидно е желанието на Дефо да се забавлява, но презентацията му нямаше нужда да бъде като пародиен образ на Зигмунд Фройд. Филм на ужасите със сериозни претенции, не може да включва изпълнение, сходно на това на Джоуи Трибиани в мюзикъла „Фройд!“ от „Приятели“.  Играта на Дефо просто прави на пух и прах опитите за сериозен, мрачен и прокобен филм, защото всеки път, когато се появява в кадър, зрителят си представя Джоуи.

Друг проблем е подходът на Егерс при заснемане на страшните сцени. За да изплаши зрителя, режисьорът прибягва до стряскащи звукови ефекти. Този подход не е възприет нито в първите два филма, нито в класическите и добре планирани филми за Дракула. Филмите за Дракула, включително и в сериала от 2023 г., наречен „Последният курс на Деметра“ са бавно разгръщащи се ужаси, в които напрежението се гради постепенно на базата на монотонното мистично разкритие на древното зло. Графът се движи като сянка, като прилеп, тихо и неуловимо, а през деня спи в ковчега си под земята. Противно на това в „Носферату“ доста често се използват внезапни силни звуци, подобно на евтин филм на ужасите от 90-те и началото на 2000-те години. Това разбира се е в крайно противоречие на изключително художествения подход използван при визуализацията. Ако режисьорът не се беше така фиксирал в кадъра, той може би щеше да подходи по-умерено към звука като в крайна сметка щеше да се получи по-добър филм.

Това е последният кадър от филма, преди надписите. Цялата аранжировка – двете прегърнати тела на чудовището и на героинята, внимателно поставените люлякови цветове, кръвта и светлината – всичко е внимателно подготвено, така че се възприеме от зрителя като картина. Критиката си пада по такива работи по принцип. Аз бих го нарекъл претенциозно и излишно. Отново за сравнение бих посочил края на “Дракула” (1992), който е значително по-красив, по-богат откъм кинематография и действие и по-драматичен в крайна сметка, без да е бутафорно подреден като за изложба.

Краен резултат 4 от 10 рейтинг. UUUU

В обобщение само първият филм с име „Носферату“ си е струвало да бъде заснет. За времето си той е бил изключително новаторски и е поставил началото на целия вампирски жанр. Версията от 1979 и особено последната, са излишни. Те са като „Дракула“ за бедни. На практика е същата история, но много осакатена и претупана. И ако за първия филм това е разбираемо, поради ниския бюджет и най-вече защото киното още не е било достатъчно развито за да се създаде грандиозен и комплексен филм, римейковете нямат извинение за липсата на съдържание. Да съпоставим тези филми с шедьовъра „Дракула на Брам Стокър“ от 1992 г.  Филмът започва с историческа ретроспекция на борбата на Влад Дракула срещу турците. Графът (тогава ревностен християнин) е защитник на вярата, но поради предателство се отрича от Бог и се превръща в проклетото чудовище. Така поведението на антагониста бива оправдано и макар да е злодей, зрителят гледа на него с известна доза симпатия. Филмът на Копола също е приключенски филм, любовен филм, много еротичен филм, драматичен филм и под всички тези нюанси – филм на ужасите. Тази комплексност го прави изключителен и предразполагащ за зрителя, като почти всеки може да открие във филма нещо което да му хареса. Освен това не може да не се спомене и разнообразието от персонажи, интегрирани в историята. Гари Олдман, Антъни Хопкинз, Киану Ривз, Уинона Райдър, Кари Елуес, Сейди Фрост, Моника Белучи, Били Кембъл – все запомнящи се лица, и най-насетне версията на Копола също съдържа изключително художествени кадри, които могат да минат за картини.

Нищо от това, освен красивата визия, го няма в „Носферату“. Затова е по-добре да се направи още един римейк на Дракула, въпреки няма как да се подобри съвършенството, отколкото да се усъвършенства посредствеността. Това впрочем е и причината да има няколко стотици филми за Дракула и само три за Носферату.