(1982) режисьор Сидни Лъмет

„Присъдата“ е филм, за който много бях чел, че е невероятен и е най-великата съдебна драма, заснемана на лента. За да разбера дали това е така, търсих филма в мрежата, но не го намерих с прилично качество и се отказах. Преди дни обаче попаднах на филма, качен от добри самаряни в интернет и побързах да го изгледам, за да разбера, дали наистина репутацията му е оправдана. Филм с Пол Нюман, режисиран от Сидни Лъмет – т.е. режисьорът на истинската най-велика съдебна драма – „12 разгневени мъже“, разбира се има голяма претенция за изключителност и затова, както обикновено, когато разглеждаме филми за процес, свидетелят Понго, очевидец на прожекцията, отговаря на съдебни въпроси:

– Филмът e заснет по книга, обаче не съм я чел. Разказва се за пропаднал адвокат пияндурник (в ролята Пол Нюман), изпаднал до нивото на мошеник, който ходи по погребения и се представя за приятел на опечаленото семейство, за да пробута визитката си с надеждата да го наемат. Абе, жалкарска история. Един ден докато си лежи на канапето в офиса, измъчван от тежък махмурлук, при него идва Джак Уордън и му удря едно конско, защото му е намерил клиент, от който нещастник като Нюман има крайна нужда, но е на път да го загуби с  безотговорното си поведение. След това режисьорът Сидни Лъмет ни въвежда в съществото на спора, както биха казали юристите. Клиентката на Нюман е младо момиче, жертва на лекарска грешка, предозирано с упойка, което е изпаднало в постоянна и необратима кома. Клиентката е фактически мъртва, така че Нюман е нает от сестра ѝ и девер ѝ, за да получат обезщетение от болницата за лекарската небрежност. Болницата е собственост на католическата църква, а това прави случая много известен и го поставя в светлината на прожекторите.

Героят на Нюман Франк Галвин изобщо се е отписал като адвокат. Той се възприема като търгаш, като си прави сметките, че ще се споразумее с църквата и ще получи 1/3 от обезщетението за вреди. 1/3 отива за адвоката и 2/3 за жертвата и за роднините ѝ. Защитникът все пак отива в хосписа, където клиентката вегетира и наблюдава положението ѝ. След това говори с един от докторите ѝ, който го уверява, че колегите му са причинили комата и че би свидетелствал за това в съда.

Нюман не иска да се стига до съд , но аргументите на доктора почват да влияят на преценката му, защото поставят моралния въпрос дали не трябва обществото да научи истината и докторите да бъдат наказани. Следва преломният момент, в който адвокатът се вижда с епископа, представител на църквата – а и оттам на болницата – и му се предлага обезщетение от 210 000 долара, ако се съгласи на извънсъдебна спогодба. Фактът, че сумата удобно се дели на три събужда съвестта на Нюман, защото явно съветниците са изчислили всичко, за да направят най-примамлива и приемлива оферта. Адвокатът е наистина зашеметен от хюбриса на ответниците и решава да води дело.

– После какво стана? – Попита съдът?

– Е не ме прекъсвайте де, тъкмо щях да разкажа. Та до къде бях стигнал. А да. В този момент се сетих, че сестрата на жертвата е Бренда от “Шотландски боец”. “Шотландски боец” е невероятен филм за група безсмъртни, които все пак могат да бъдат убити, но само чрез обезглавяване, и които се сражават един с друг, докато остане само един. Там Бренда беше любовницата на главния герой Конър Маклауд… Но… По укорителния ви поглед разбирам, че се отклоних леко от темата. Та Бренда и хулиганският ѝ мъж искат парите веднага и физически нападат адвоката, защото мислят, че ги е прецакал. А и нещата изглежда че тръгват натам, защото църквата наема една от най-добрите адвокатски фирми, която има цял екип за справяне с подобни дела, и чийто методи надхвърлят простото представителство пред съда. След това се случи нещо, което ми се стори неправдоподобно и аз искам да попитам съда…

– Тук не се пита…

– Адвокатите на страните отиват на среща със съдията, за да обсъдят делото. Съдията, изигран от Майло О‘Ший, похапва, като топи хлебче в някакъв сос и демонстративно мляска и сърба, докато разговаря с адвокатите по делото в кабинета си.  Той напътва страните към споразумение, т.е. казва, че не му се занимава с това дело и започва да убеждава Нюман да приеме офертата на епархията, като му дава да се разбере, че няма да отсъди в негова полза, ако адвокатът на ищцата упорства. Известно е, че в САЩ действа една от най-абсурдните съдебни системи, но все пак съдия, откровено заплашващ ищеца, че ако не приеме предложението на ответника  за споразумение, ще получи шут в гъза с комплиментите на съдията, си плаче за отвод от 5 километра.  Така че, питам аз, вие госпожо съдия, събирате ли се скришно с адвокатите на страните и така ли ги убеждавате да се откажат от делата си защото ви дразнят, докато нагъвате в кабинета си? Така ли решавате съдбите на хората по обществен отзвук или настроение? Така ли с лека ръка отхвърляте искове, защото ви се прави нещо по-интересно този ден, отколкото да се натоварвате с четене на дълги жалби? Ако е така, смятам, че сте си сбъркали призванието.

– Свидетелю, Понго, предупреждавам ви…

– Не е нужно да ме предупреждавате, аз сам се предупреждавам, защото мнението ми за вас е безкрайно ниско така или иначе, но ще продължа с показанията ми. Адвокатът на ищцата отива на уговорената среща с доктора от болницата, който му беше обещал да свидетелства. Но него го няма. „Честният и принципен“ доктор се оказва, че е заминал на почивка на Карибите. Изведнъж свидетелите на Нюман почват да се изпаряват. Показват се сцени как адвокатът на църквата (в ролята Джеймз Мейсън) подготвя ответниците за разпита им. Той разполага с екип от 20-30 души да му помагат. Нюмън пък разполага само с Джак Уордън. И с Шарлот Рамплинг, която Нюман забърсва от бара, където обикновено се налива до безпаметност и я прави своя съдебна помощничка. Нюман моли съдията за отсрочка, предвид изчезващите свидетели, но той злобно не се съгласява. Затова  Уордън и Нюман намират нов експерт вместо „принципния“ лекар, подкупен с екскурзия до Карибите, обаче новият експерт се оказва негър. При разпита му Нюман се впуска в обичайната театралност, която сме гледали в американските съдебни драми, но внезапно е прекъснат от съдията Майло, който се изправя от скамейката си и яростно заявява, че ще спести време на делото, като зададе директен въпрос. Небрежност ли е, пита съдията, че докторите са си позволили да направят нещо си, на което свидетелят казва, че извадено от контекста, не може да даде положителен отговор.

На първо място свидетелят не може да отговаря на въпрос дали нещо е небрежно или не. Това е така, защото свидетелят дава показания за фактите, а не за правото. Съдът е този, който прилага закона и се произнася по вината. Небрежността е форма на вината, затова дали докторите на ищцата са били небрежни, е въпросът, на който трябва да отговори журито в края на делото, а не съдията да пита свидетеля за мнението му дали ответникът е виновен. Съдията обаче прави това и поставя отново въпроса доколко правдоподобен е този филм.

– Да. А какво стана после?

– После следва моментът, в който повествованието стига в най-ниското си ниво. Нюман е обезверен, защото осъзнава с какви брутални похвати боравят опонентите му и как не само ще загуби елементарно дело, но и всякаква възможност за компенсация. Оказва се също, че Шарлот Рамплинг е внедрена в екипа му от кантората на ответника. Нещата се разпадат, но внезапно обаче на нашите хора им идва на акъла да издирят медицинската сестра, приела жертвата в болницата, която също е потънала в дън земя. Тя е избягала в друг град и работи като детегледачка. Нюман я открива, убеждава я да свидетелства и я домъква пред съда. Там героинята, изиграна  от Линдзи Краус, дава сърцераздирателни показания в смисъл, че тя много точно е попълнила въпросник с информация за пациентката, когато последната е постъпвала в болницата, въз основа на който е станало ясно, че пациентката не е обядвала преди приема ѝ. Това обстоятелство е от съществено значение, защото въз основа на него анестезиолозите трябва да дозират  упойката преди операцията. Анестезиолозите обаче са игнорирали въпросника, направили са грешка и са инвалидизирали младото момиче. Следва кръстосан разпит от адвоката на ответника, изигран от Джеймз Мейсън. Мейсън е шефът на кантората на църквата и респективно най-добрият им юрист. Той вече е приложил ударите под кръста, изразяващи се в подкупване, заплашване и подготовка на свидетели и сега трябва да се изяви в това, което прави най-добре – а то е в дискредитиране на показания. Мейсън подигравателно се опитва да притисне свидетелката. Напомня ѝ, че е под клетва, но и документът, който е подписала с информация за пациентката също има силата на клетвен документ. Следователно тя лъже или на скамейката, или е излъгала преди това. Сестрата обаче отговаря, че никога не е лъгала. Въпросникът е бил подправен, а тя е била заплашена, че ще бъде уволнена от докторите, ако не си затваря плювалника. Свидетелката обаче е направила копие на първоначалния въпросник, което е запазила, защото разумно е предположила, че може да й потрябва и който документ носи със себе си в заседанието.

Следва обрат в действието като изведнъж самоувереният и нагъл адвокат на ответника сякаш пропада. Той възразява на собствения си кръстосан разпит и отчаяно търси съдействие у съдията Майло. Майло обаче е непреклонен и благосклонността му към Мейсън свършва. Изглежда, че справедливостта ще настъпи. Обаче следва нов обрат – един от минионите на Мейсън донася дебела книга със закони, в която е записано, че ако по делото вече е представен оригинал на документ, не може да се приеме и копие на същия, което дискредитира показанията на сестрата. Как е възможно това, питам аз, госпожо съдия?

– Това се нарича процедурно основание, г-н Понго. Има правила как се събират и допускат доказателства и ако тези правила се нарушат, доказателствата се считат за негодни да установят фактите, произтичащи от тях. Нищо необичайно и скандално не се е случило в процеса.

– Но нима истината не е по-важна от някаква процедура? Нима целта на процеса и на събирането на доказателства не е да се установи какво наистина се е случило? Може ли например обстоятелството, че някой е закъснял с един ден да представи важна информация на съда да промени истината? Значили това, че освен обективната истина има и някаква друга различна съдебна истина? И значи ли, че процедурните правила, създадени да гарантират установяването на истината, могат да се ползват за нейното отричане? Истината не е в папките, госпожо, макар че накрая остава написаното там. Макар че след две, пет, десет, сто години, истината ще е записаното в архива, истинската истина е нещо реално и само тя е предпоставка за справедливост. И особено ако нечий живот или съдба зависи от истината, срамно е тя да се отрича от презадоволен съдия, защото го мързи да гледа…

– Г-н Понго!

– Спирам, спирам. Т.е. продължавам. Реално в случая режисьорът Сидни Лъмет прави обрат на обрата, като изглежда, че лошите отново имат предимство. Съдията Майло отсъжда, че показанията на сестрата трябва да се игнорират, защото са недопустими и отново влиза в ролята си на противен гадняр, а не на лице на правосъдието. Не можело, казва съдията, след като един оригинален документ е приет като доказателство по делото, да бъде прието и копие, което е различно от него. Джак Уордън поучително клати глава, че съдията е прав, а Нюман гледа безпомощно… Всъщност тея двамата трябва да са най-тъпите адвокати на планетата Земя, защото очевидно ако има приет оригинален документ, а след това има показания на свидетел, че документът е неистински, а има и копие на документа преди подправката, това е учебникарски случай да се поиска експертиза за автентичността на документа. Но… това не се случва, защото Нюман и Уордан са най-пияндурските адвокати на света и режисьорът така е решил да се случи, въпреки че у публиката на този етап хич няма готовност за приемане на условностите на сюжета или т.нар suspension of disbelief.  Това обаче е направено целенасочено от режисьора Сидни Лъмет, за да може след това да направи пак обрат на обрата. Делото изглежда загубено, но журито се връща в залата и все пак постановява присъда, че докторите са виновни, но и не само това. Журито присъжда обезщетение, по-голямо от претендираното.

Съдът емоционално:

– Това, разбира се е недопустимо никъде на света. Никой не дава повече отколкото се иска…

– И аз така мисля, особено вас не ви виждам да дадете и каквото се иска… Но в случая това е решение на Лъмет, което влошава качеството на филма. И без това към този момент режисьорът е изоставил правдоподобността за сметка на нещо като спортен мач между страните – предимството се люлее ту в едната, ту в другата страна, след което е залепен твърде захаросан финал. За да намали ефекта от прекалената сладникавост обаче, Лъмет въвежда една последна финална сцена между Нюман и Рамплинг. Виждате ли, малко преди края Нюман разбира, че Рамплинг е играла в другия лагер и следва разрив помежду им. Причината тя да се продаде обаче е, че също като Нюман е окаяна нещастница с разбит живот, което е използвано от адвокатската кантора на ответника и от долния Мейсън. Тя се мрази, за това което е направила и наистина харесва Нюмън. Той също я харесва, но не иска да ѝ прости. Та филмът свършва как и двамата са готови да си простят, но се разминават по телефона и не могат да се сдобрят.

– Нещо за актьорите имате ли да кажете или ще се ограничите до пасквилитета, който избълвахте досега, г-н Понго?

– Ха-ха, госпожо… Винаги мога да кажа нещо за актьорите. Все пак светът е сцена и всички сме актьори, ако Ви се харесва така. Понеже Сидни Лъмет е режисьор, той каства доста от актьорите, с които е работил и преди. Джак Уордън играе съдружникът на Нюман, а Едуард Бинс – епископа. И двамата участват в шедьовара „12 разгневени мъже“, като членове на журито. Адвокатът на църквата е Джеймс Мейсън, който също е известен актьор и наистина прави добра роля. Съдията, казахме е Майло О‘Ший, Роксан Харт е Бренда от Шотландски боец. Пол Нюмън е главният герой – адвокатът Франк Галвин. Както и останалите актьори Нюман прави добра роля. Всъщност актьорската игра през 70-те и 80-те сякаш достига своя зенит. Не че и сега няма добри актьори, които правят добри роли, но сякаш фокусът вече е изместен от актьорската игра към други елементи на филма като специални ефекти и политкоректност. Освен това много от актьорите, които днес се смятат за утвърдени имена, тогава са били в своята младост и са полагали много по-големи усилия, за да бъдат убедителни,  докато сега го карат на автопилот. Също така по онова време вероятно актьорите стриктно са следвали указанията на режисьора, докато сега изглежда те казват на режисьорите какво да правят, защото са много известни. Удивително колко добри са например Ал Пачино или Дензъл Уошингтън през 80-те и как в момента от първия може да се очакват само неистови крясъци и блещене, а от втория изкуствен смях. Но се отплеснах в разсъждения.

Пол Нюман в този филм изглежда наистина стар. Всъщност това е най-ранният филм, в който ми изглежда стар. В следващите му участия ми изглежда същия. По време на снимките той е на 58 г., а видимо човек би му дал 78. Това впрочем е пък обратната тенденция при визията на актьорите, които играят все по-зле, но изглеждат все по-добре. Всички актьори, особено до началото на 80-те години, винаги са ми приличали на 60-таци, с малки изключения. Гари Купър, Ричард Бъртън, Джон Уейн, Джеймз Стюърд, Лий Марвин, всички те изглеждат като някакви абсурдни дедали дори в блясъка на славата си, докато са на по 40 години макс. Обратно, днес например Том Круз е на 63 г., но във филмите с малко усилие може да мине за човек в 40-те.  По времето на „Присъдата“ Пол Нюмън, въпреки че не е първа младост, е все още един от най-известните и високоплатени актьори в света, което е и една от причините филмът да е толкова високо оценен. През същата година обаче (1982) излиза един крайно различен филм, наречен „Първа кръв“ – а.к.а. Рамбо със Слай. И така времето на старите екшън звезди като Нюман, Стив Макуин и Джон Уейн отминава, за да дойдат Сталоун, Шварцнегер и Брус Уилис, които ще променят киното из основи, но които също ще бъдат заменени по-късно, защото, както се пее от Цар Лъв – това е колелото на живота…

6 от 10 рейтинг