(1962) Р. Робърт Мълиган

“Да убиеш присмехулник“ е съдебна драма, която проследява нагласен съдебен процес срещу черен младеж, обвинен в изнасилване на бяла жена по време на голямата депресия в Алабама. Понеже е филм за съдебен процес, ревюто ще изложа като показания на свидетеля Понго, очевидец на прожекцията:

– Филмът е по книгата на Харпър Ли. Чел съм я много отдавна, тя е младежко четиво все пак. Всяко нещо с времето си. Малко си спомням, основно там имаше една страшна къща, която децата – герои на повествованието, избягваха, защото мислеха, че е обитавана от зъл урод – убиец. Това и във филма го има, обаче като го гледах, се оказа, че не е най-важното. Историята се проследява през погледа на малко момиче на име Скутър. Така беше и в книгата, като си мислех, че персонажът на Скутър е самата Харпър Ли. Но това е мое предположение. Може и всичко да е измислица на авторката. Така или иначе това, което явно съм забравил, а то е по-важното, е, че в основата на сюжета е съдебен процес, срещу млад негър, обвинен в изнасилването на бяла жена. За служебен защитник е назначен бащата на Скутър, изигран от Грегъри Пек. Грегъри Пек е образован и възпитен южняшки джентълмен, за разлика от останалите реднеци, тоест селяндури, обитатели на малкото и бедно градче, където се развива действието. Грегъри е доста уважаван от съгражданите си, но след като местният съдия го назначава за служебен защитник на негъра, общественото мнение се настройва срещу него.

На въпрос на съда Понго отговори:

– Общественото мнение се настрои срещу адвоката, защото бедните и изстрадали селяндури са толкова надолу в социалната стълба, че единственият повод да осмислят съществуването си е, че са над негрите.

Понго продължи:

– След това има една трогателна сцена, в която роднините на предполагаемата жертва отиват да линчуват обвинения. Грегъри Пек пази пред килията, но работата тръгва на зле. В този момент се появяват Скутър и децата и невинно напомнят на тълпата, че баща им им помага безплатно с правни съвети, че те са съученици с децата им и че всички са част от едно общност. Това събужда силно чувство на срам у озверелите роднини, напрежението спада и те се разотиват. После започна сцената със самия съдебен процес, която обаче не е поставена в центъра на повествованието.

На въпрос какво има предвид, Понго поясни:  

– Филмът не е съдебна криминална мистерия. Той е драма. Не се очакват някакви страшни разкрития ала Пери Мейсън в съдебното следствие. Всъщност всичко е пределно ясно – жертвата всъщност се е опитвала да съблазни обвиняемия, който нищо не ѝ е направил, искал е само да ѝ помогне, защото я е съжалявал. Това е предизвикало дивашкия нерационален гняв у баща ѝ, който е пребил собствената си дъщеря, като двамата са прехвърлили вината на черния младеж от срам.

Особено проблематично е показанието на обвиняемия, че е съжалил т.нар. жертва, защото е окаяна, бедна, глупава и насилвана от просташките си роднини. Няма как закостенялото южняшко общество през 30-те години на 20-ти век да прости такова снизхождение от някой, когото те намират за по-долен в социалната пирамида. Така въпреки че на всички е ясно, че обвиняемият е невинен, те го осъждат.

Грегъри Пек се опитва да окуражи клиента си, успокоява го, че ще обжалват, че не всичко е загубено, но той (клиентът туй, не Пек) се самоубива, защото няма доверие в съдебната система. Доминирана от омраза, предразсъдъци и расизъм съдебна система, няма как да въздаде справедливост.

Адвокатът отива да съобщи на роднините на черния младеж за случая и оставя децата си сами. В този момент, заслепен от злоба, че е дискредитиран от Грегъри Пек, бащата на мнимо изнасилената жертва решава да си отмъсти на дечицата. Въпреки че формално е постигнал целта си да се осъди негъра, социалният дегенерат все пак усеща, че всички са наясно какво действително се е случило и иска да си отмъсти. Той напада децата посред нощ в гората, но тогава се появява тайнствения обитател на страшната къща, който убива нападателя и спасява малките. В ролята на спасителя е Робърт Дювал – той играе всъщност умствено изостаналият приятел на децата, който винаги ги е наблюдавал и е бдял над тях. Това е филмът накратко.

Как оценявате актьорската игра?

– Оценявам я много високо, както и режисурата. Актьорите играят като съвременни актьори, което човек не очаква по принцип от стар черно бял филм. Грегъри Пек разбира се е добър, но най-впечатляваща е играта на децата актьори. Не е лесно да накараш малки деца да играят добре, а в случая режисьорът Мълиган успява да постигне това и с тримата детски персонажи. Например във филмите за Хари Потър, правен 40 г. след Присмехулника, децата са такива дървета от първия до последния момент. Някои от актьорите се подобряват, но като цяло не особено, дори като се има предвид, че в последния филм те вече не са деца, а зрели индивиди. Днес децата в „Да убиеш присмехулник“ са в третата възраст, всъщност Джон Мегна даже не е жив. Скаут е изпълнена от Мери Бадам, която сега е бабка, но все пак актриса, а Джем (Филип Алфорд) е прекратил кариерата си още през 1971. Всъщност толкова добра актьорска игра от многобройни детски персонажи съм виждал само във филма „Stand by me“ от 1986, който обаче няма с какво друго да се похвали..

А защо филмът се казва да убиеш присмехулник, попита съдът. Понго отговори:

– Ами това е красив литературен похват, използван много добре от авторката с изключителен ефект. В началото на филма се обяснява, че е грях да се убие присмехулник. Присмехулникът е птица, която не прави никому зло, просто пее и радва всички. И когато накрая Робърт Дювал убива лошия, шерифът казва, че няма да предприеме нищо срещу него, защото, както обобщава Скутър, да предприемеш мерки срещу добрия и невинен дебил, който е спасил малките деца от нападението на озверелия селяндур, ще е като да убиеш присмехулник.

Имате ли нещо да добавите?

– Да имам какво да добавя. Писателката Харпър Ли получава Пулицър за книгата „Да убиеш присмехулник“, но никога повече през живота си не написва друг роман. Затова много хора смятат, че тя не е истинската авторка. Аз не мисля така и въобще не вярвам в теория на конспирацията. Вярвам обаче в друго. Вярвам, че хората са добри, толерантни и състрадателни. Вярвам, че обичат ближните си и далечните си. Че не са расисти или хомофоби. Наистина всеки ден имаме доказателства за обратното, но това са нещата, които медиите искат да ни покажат, заради начина по който самите медии са устроени и заради скандалджийската им същност. Хората много по-лесно се възмущават от агресия и ненавист, отколкото да се трогват от доброта и съпричастност, затова и целенасочено ние научаваме основно за най-лошите проявления на човешкото поведение, вместо обратното. Както гласи най-старата журналистическа максима, новина е когато човек ухапе куче, а не обратното.  Непрекъснато ни залива един поток от негативизъм, възмущение и потрес, сякаш животът ни е перманентна трагедия. Затова един такъв филм, какъвто е “Да убиеш присмехулник”, с такива позитивни послания от преди повече от 60 години е хиляда пъти по-добър от почти всеки нов филм, в който реално послания няма, но преднамерено и предизвикателно са обърнати очакванията на публиката, за да може тя да бъде обвинена, че е глупава, расистка, хомофобска и сексистка. Имам предвид случая, в който обичан и исторически детерминиран персонаж, целенасочено се “наглася” за “модерната публика”. Например Джеймз Бонд да е черна лезбийка, Портос от “Тримата мускетари” да е гей, Клеопатра да е негърка и пр., което се прави единствено с цел да възмути публиката с ясното съзнание, че ще породи негативизъм, на който студиото агресивно ще отговори, че публиката е виновна и недорасла за шедьовъра на продуцентите. Публиката не е едноличен субект. Тя е маса от хора, всеки със своето мнение, виждане, предубеждение и т.н. Но целта на творчеството е, да се опиташ да отправиш послание към всеки отделен елемент на тази аудитория. Да събудиш доброто у отделните зрители, да трогнеш закоравелия пън, да убедиш невярващия скептик, да събудиш съпричастност в омерзения окаяник или да разубедиш войнстващия расист, а не да се нахвърляш върху всички с аргумента, че си изпълнил всички точки по някакъв списък с изисквания за либералност и ако зрителите не приемат творбата ти, то вината е в тях, защото са расисти, хомофоби, сексисти и т.н.

Какъв рейтинг ще дадете на филма?

8 от 10 рейтинг.