(2009) режисьор MCG

Ако по някаква случайност не сте гледали нито един филм за Терминатори… мястото ви не е тук. Но тъй като това е почти невъзможно, сигурно знаете, че сагата разказва за борбата на човечеството с машините. В близкото бъдеще хората създават изкуствен интелект, наречен Скайнет, на който поверяват управлението на почти всичко, включително и военната отбрана. Когато Скайнет придобива самосъзнание, хората се опитват да го изключат. Той възприема това като атака и предизвиква ядрена война, която почти унищожава човечеството.

Оцелелите се крият сред руините на цивилизацията, преследвани от безмилостни машини, които никога не спят, никога не се уморяват и разполагат с технология, многократно превъзхождаща човешката. Тогава се появява Джон Конър – изключителен лидер, който обединява оцелелите, организира съпротивата и постепенно обръща хода на войната.

Малко преди окончателното си поражение обаче Скайнет създава машина на времето и започва да изпраща в миналото терминатори, които трябва да предотвратят раждането на Джон Конър или да го убият, преди да оглави Съпротивата.

Терминаторите са кибернетични организми (жива тъкан върху метален ендоскелет), които обикновено се изпращат от бъдещето в наши дни, за да ликвидират съпротивата още в зародиш, като терминират нейния бъдещ лидер. Казвам „обикновено“, защото в „Терминатор: Спасение“ самото действие се развива в бъдещето. За разлика от предишните три филма, в които войната срещу машините се води в наши дни, а постапокалиптичното бъдеще се появяваше само в кратки ретроспекции, тук най-после получаваме възможност да видим истинската война между хората и машините в целия ѝ блясък.

Сюжетът е изграден около два персонажа — Маркъс Райт (Сам Уортингтън) и Джон Конър (Крисчън Бейл). Маркъс е осъден на смърт престъпник, който непосредствено преди екзекуцията си дарява тялото си за научни изследвания. Години по-късно той се събужда сред руините на цивилизацията, без да подозира какво се е случило със света междувременно.

Джон Конър пък е човекът, когото машините се опитват да очистят в продължение на три филма. Синът на Сара Конър вече не е преследвана мишена, а участник във войната. Само че тази война не изглежда съвсем така, както са ни я представяли досега.

Идеята да видим най-после войната отблизо не е лоша, но за съжаление реализацията ѝ е поверена на режисьор, известен с претенциозния псевдоним Макджи (McG). Както можете да се досетите от факта, че името му се състои само от три букви и няма нито една гласна, той не е особено добър в професията си. Резултатът е налице – „Терминатор: Спасение“ е филм, който обещава много, а дава малко.

Все пак трябва да признаем, че Макджи е подходил към историята с известна оригиналност. Докато в първите филми действието се развива в настоящето, а героите си спомнят бъдещето, тук е точно обратното. В „Терминатор 1“ Кайл Рийз е човек от бъдещето, попаднал в миналото, докато Маркъс е човек от миналото, попаднал в бъдещето. И двамата са чужденци във времето, в което се развива действието.

Проблемът е в реализацията на тази обърната конструкция. При Джеймс Камерън (режисирал „Терминатор 1 и 2“) спомените на Кайл Рийз за бъдещето не са просто средство да ни покаже войната с машините. Те са неразделна част от неговия характер, обясняват страховете му, поведението му и отчаяната му решителност. При Маркъс спомените за миналото не придобиват същата тежест. Те ни разказват кой е бил, но не успяват да ни накарат да почувстваме какво означава за него да се събуди в един напълно чужд свят. Но проблемите с драматургията далеч не се изчерпват с пропуснатата възможност да се развие тази интересна идея. Да видим какво всъщност ни разказва Макджи.

В първата сцена, развиваща се в бъдещето, подразделението на Джон Конър е изпратено да щурмува подземна база на Скайнет. Тя се охранява от различни бойни машини и терминатори, но отбраната им е набързо преодоляна – първо с управляема ракета, последвана от въздушни удари на няколко щурмови самолета A-10 Thunderbolt II, а накрая пристига и пехотата, транспортирана с хеликоптери. Атаката се провежда посред бял ден, а по-късно се оказва, че съпротивата разполага дори с атомна подводница, на която се помещава нейният главен щаб.

Тук се натъкваме на първото сериозно противоречие с предишните филми. При Камерън човечеството е практически унищожено, а оцелелите водят отчаяна партизанска война срещу машини, които господстват на земята и във въздуха. Хората се крият в подземни убежища, придвижват се тайно и се бият предимно през нощта, за да не бъдат открити. При Макджи обаче те разполагат с военна мощ, на която би завидяла и редовна армия. Човек започва да се пита дали човечеството наистина е загубило войната, след като очевидно е успяло да запази толкова голяма част от въоръжените си сили. Разбира се, не е невъзможно отделни военни контингенти да са оцелели след ядрения апокалипсис, но това е съвсем различна представа за войната от онази, която изградиха първите филми.

Още по-странно е положението на Джон Конър. В края на „Терминатор 3“ той и Кейт Брустър (Клеър Дейнс) попадат в подземен команден бункер, където разбират, че няма как да предотвратят ядрения апокалипсис. Когато всичко изглежда загубено, радиостанциите започват да приемат отчаяни съобщения от оцелелите, които търсят някой да поеме командването. Тогава Джон най-после приема съдбата си и поема ръководството. Това е един от най-силните моменти в третия филм, режисиран от Джонатан Мостоу,  защото показва началото на превръщането на героя в легендарния водач на съпротивата. Четвъртият филм обаче сякаш е забравил за него. Четиринадесет години по-късно Конър е сравнително нископоставен офицер, нещо като капитан, най-много майор, който трябва да се подчинява на генерали, очевидно не особено впечатлени от пророческата му репутация. Как точно се е стигнало дотук, Макджи не смята за необходимо да обясни.

Но да се върнем към щурма. В подземната база пехотинците откриват множество затворници, но освобождаването им очевидно не е целта на операцията. Всъщност каква точно е тази цел, на този етап изобщо не става ясно. В разгара на сражението Конър е извикан на повърхността, за да се свърже с командването. Междувременно цялата база избухва, погребвайки под развалините всички негови войници. Конър остава единственият оцелял и иска да бъде евакуиран, за което му изпращат специален самолет. Прави впечатление, че той почти не се трогва от внезапната гибел на целия си отряд. Според мен причината е преди всичко в неубедителната игра на Крисчън Бейл, който иначе е прекрасен актьор, но в този филм сякаш изобщо не е на себе си.

Разбира се вина носи и Макджи, защото той е режисьорът и контролира целия филм. За съжаление Макджи не е добър в работата си и изобщо не е ясно как така са му възложили такъв голям проект. За разлика от Джеймз Камерън, Спилбърг или Тарантино, които са изучавали в детайли киното преди сами да започнат да правят кино, Макджи си е уонаби режисьор. Преди „Терминатор: Спасение“ е режисирал музикални клипове и само два пълнометражна филма, които не са „Кръстникът 1 и 2“, а „Ангелите на Чарли 1 и 2“, което не е същото, макар да ги бъркат. А, освен това има и филм за спорт „Ние сме Маршал“ (2006), ако филмите за спорт изобщо се броят за филми. Макджи е малко повече от дилетант, на когото в читалището са поверили камерата да заснеме коледния концерт на самодейците.

Междувременно Джон Конър решава да се яви лично пред командването, което обаче отказва да го приеме. Това не го обезкуражава и той нарушава заповедите, като скача от самолета в бурното море, след като предварително е инструктирал пилота да изпрати водолази да го приберат. Оказва се, че главният щаб на съпротивата се намира на атомна подводница, чието местоположение, по съвсем разбираеми причини, се пази в строга тайна. Тайна, която Джон току-що е изложил на опасност, защото е решил, че непременно трябва да разговаря с началниците си.

Ролята на главнокомандващия генерал Ашдаун се изпълнява от Майкъл Айрънсайд – чудесен актьор с великолепно присъствие на екрана, който може да изгради образа на внушителен военачалник, стига да му се даде материал. Достатъчно е да си спомним лейтенант Расчак от „Звездни рейнджъри“ или Рихтер от „Зов за завръщане“ – два от шедьоврите на Пол Верховен. За съжаление, Макджи пропилява потенциала на Айрънсайд в една сцена, в която се опитва да разкаже твърде много за твърде кратко време.

Ашдаун арестува непокорния си подчинен и е толкова разгневен, че дори вади пистолет и го заплашва с разстрел. Джон обаче намира за по-важно да попита каква всъщност е била целта на щурма срещу базата на Скайнет. Въпросът, между другото, не е лишен от резон, защото именно заради него Конър се е хвърлил в океана посред бурната нощ и е загубил хората си. Обясняват му, че операцията е имала за задача да открие сигнал, способен да неутрализира машините.

За да се установи дали сигналът работи, той трябва да бъде изпробван в бойни условия. Щом научава това, Конър веднага се пише доброволец, а по стара военна традиция записва за доброволци и целия си батальон, без да си прави труда да попита когото и да било. Ашдаун, който допреди малко е бил готов да разстреля Джон, незабавно се съгласява с предложението. Всички отново са приятели, тупат се по рамената и се разделят с най-добри чувства. А на изпроводяк един от щабните офицери между другото уведомява Конър, че вече е номер две в списъка на най-издирваните от Скайнет. А номер едно е… Кайл Рийз. Сериозно – вездесъщият изкуствен интелект, към който са свързани всички машини, си има списък все едно е Интерпол. Добре че не казаха, че има и обявена награди за главите им…

В тази кратка сцена, която продължава малко повече от две минути, Макджи се опитва да свърши четири важни неща: да представи Конър като бунтар, да покаже конфликта му с командването, да му възложи следващата мисия и да направи преход към Кайл Рийз. Вместо да развие конфликта, сценарият просто го изключва, когато вече не му трябва, и преминава към най-голямата сюжетна дупка в „Терминатор: Спасение“ — откъде, по дяволите, машините знаят кой е Кайл Рийз?

Втората сюжетна линия е тази на Маркъс Райт. Той се събужда след същата експлозия, която унищожава подземната база на Скайнет и отряда на Конър. След като се отърсва от първоначалния шок, Маркъс облича униформата на един от загиналите войници и напуска мястото. В следващата сцена пристига сред руините на Лос Анджелис, където едва не е застрелян от терминатор Т-600, но е спасен от Кайл Рийз (Антон Йелчин).

Кайл живее с едно съвсем невръстно, нямо момиченце на име Стар и двамата очевидно представляват цялото местно подразделение на Съпротивата. С какво точно се съпротивляват не е съвсем ясно, защото основното им занимание изглежда е да обикалят из разрушения град, при това отново посред бял ден. Те обясняват на Маркъс какво се е случило със света, докато той е отсъствал. След като чуват по радиото предаване на Джон Конър, решават да напуснат града и да потърсят Съпротивата.

Тук сценарият отново разчита на едно твърде удобно съвпадение. От всички хора, които Маркъс би могъл да срещне сред руините на Лос Анджелис, той попада точно на Кайл Рийз. Справедливостта изисква да признаем, че от подобни сценарни удобства не е лишен и Джеймс Камерън. Например в „Терминатор 2“ Арнолд успява да открие Джон Конър в отводнителните канали на многомилионния Лос Анджелис, а след това го проследява до търговския център, където двамата се натъкват и на Т-1000 в емблематичната сцена с розите, в която зрителят все още не може да бъде сигурен кой е добрият и кой е лошият герой.

Подобни сценарни волности обаче могат да бъдат простени. Много по-трудно е да се разбере откъде Скайнет изобщо знае кой е Кайл Рийз и защо той е толкова важен? Филмът не дава никакво обяснение, а пропускът не може да бъде запълнен дори с обосновано предположение на зрителя. Например бихме могли да допуснем, че машините са се сдобили с архиви от миналото, включително с материалите от полицейските разследвания през 1984 г., когато Кайл достатъчно безразсъдно се представя със собственото си име и фамилия. Само че от тези материали по никакъв начин не следва, че той е бащата на Джон Конър.

Същевременно хронологията на събитията прави загадката още по-голяма. През 2018 г. Скайнет все още не е изпратил Т-800 назад към 1984 г. От собствената му гледна точка тези събития тепърва предстоят. Следователно знанието, че Кайл Рийз е бащата на Джон Конър, няма откъде да се появи, освен ако не приемем съществуването на някакъв неизвестен източник на информация, за който филмът дори не намеква. А това вече не е обяснение, а чисто гадаене.

Най-абсурдното е, че ако Скайнет действително знае кой е Кайл Рийз, защо изобщо му е необходимо да убива Джон Конър? Достатъчно е да ликвидира Кайл, преди да бъде изпратен назад във времето, за да предотврати раждането на най-големия си враг. Поне според логиката, върху която е изградена цялата поредица.

Като изключим значението му за тази сюжетна нелепост, от персонажа на Кайл няма особена полза. Той не върши нищо кой знае колко забележително, освен да произнесе задължителната реплика „Ела с мен, ако искаш да живееш“, чието повторение във всеки следващ филм от поредицата става все по-досадно.

Не помага и изборът на Антон Йелчин за ролята. Проблемът не е толкова, че Йелчин е слаб актьор, колкото че изобщо не успява да пресъздаде Кайл Рийз на Майкъл Бийн. В първия „Терминатор“ Бийн е великолепен. Изтощен, нервен, постоянно нащрек, с поглед на човек, прекарал целия си живот в ужас. Но под всичко това има нежност и уязвимост. Когато разказва на Сара за бъдещето, зрителят му вярва безусловно. Йелчин, от друга страна, играе по-скоро симпатично и находчиво момче от някакво постапокалиптично приключение. У него липсва дори зародишът на онзи отчаян, травмиран войник, когото познаваме от първия филм.

Разбира се, през 2018 г. Кайл е с единадесет години по-млад. Може да се възрази, че тепърва ще преживее ужасите, които ще го превърнат в героя на Майкъл Бийн. Но след като филмът настоява да използва точно този персонаж, би било добре да има някаква приемственост между двете му превъплъщения, освен евтиното претопляне на култови реплики. Парадоксът е, че Майкъл Бийн успява с няколко минути разказ за бъдещето да изгради по-убедителен образ на човек, преживял войната с машините, отколкото Антон Йелчин за цял филм, чието действие се развива по време на същата война.

По пътя към Съпротивата Маркъс, Стар и Кайл попадат на група оцелели, които са се установили в крайпътна бензиностанция. След кратка конфронтация с местните всички са нападнати от машините. Само че този път не от терминатори, които искат да ги убият, а от такива, които имат за задача да ги пленят живи. За целта Скайнет разполага с летящ транспортьор, а мръсната работа върши около 20-метров терминатор, който прилича на някакъв механичен Кинг Конг. Огромното чудовище преследва хората, сграбчва ги с металните си ръце и ги товари на робовладелския планиращ кораб.

Маркъс отчаяно се опитва да освободи Кайл и останалите пленници, а на помощ пристигат два щурмови самолета на Съпротивата. Машините обаче надделяват, свалят единия щурмовик и успяват да се оттеглят с ценния товар. Кайл и Стар са отведени в концлагер на Скайнет, където момчето трябва да послужи за примамка за Джон Конър. Пилотът на сваления самолет катапултира и се оказва красива пилотка на име Блеър Уилямс (Муун Блъдгууд), която притежава най-белите и подредени зъбни фасети, които съм виждал през живота си.

Вече на земята Блеър попада на някакви вагабонти, които се опитват да я изнасилят, но Маркъс се намесва и я спасява. Двамата си запалват романтичен лагерен огън и заспиват прегърнати, сякаш не се намират в пустинята, гъмжаща от вражески машини, и огромната клада няма никакъв шанс да бъде забелязана от летящите патрули на Скайнет. Малко по-рано самият Кайл беше обяснил, че машините разполагат с инфрачервени датчици и ловуват по-успешно през нощта, а само пет минути по-късно Джон Конър подпалва автомобил насред пустинята именно за да привлече вниманието на машините и да провери дали неутрализиращият сигнал работи. Очевидно при Макджи огънят привлича терминатори само когато това е необходимо на сценария. В останалите случаи служи за романтична обстановка.

И тук много ясно се вижда разликата в класите между Макджи и Джеймс Камерън. При Камерън опасността следва определена логика, дори когато ситуацията е фантастична. При Макджи тази логика се променя според потребностите на следващата сцена. Камерън внимателно обмисля всеки елемент от филмите си и използва екшъна не просто за да предложи поредната порция зрелище, а за да развива историята и да засилва драматургията. Разбира се, сцената с отвличането на Кайл има своето предназначение, защото придвижва сюжета напред. Следващата, с вагабонтите, е далеч по-самоцелна и служи предимно за да демонстрира човечността на Маркъс и да сближи двамата с Блеър.

Нека сравним този подход с една от най-запомнящите се екшън сцени в първия „Терминатор“ — нападението на Арнолд над полицейския участък. Преди тази сцена Сара Конър е попаднала на единственото място, където нормалният човек би очаквал да бъде в безопасност – в полицията. Полицаите не вярват на Кайл Рийз. За тях той е опасен психопат, а историята му за машина от бъдещето е налудничава. Те го иронизират и дори подиграват, а Сара убеждават, че няма от какво да се страхува. Дори ѝ показват бронежилетка, за да обяснят как нападателят ѝ е останал невредим след изстрелите и тя постепенно започва да се съмнява в разказа на Кайл.

Тогава пристига Терминаторът.

Последвалото нападение не е просто демонстрация на огневата мощ на Арнолд. То унищожава представата на Сара, че съществува институция, способна да я защити. Полицията се оказва напълно безсилна срещу машината. Сара разбира, че Рийз през цялото време е казвал истината, а той се превръща от подозрителен непознат в единствения човек, на когото тя може да се довери. Двамата остават напълно сами срещу терминатора. Това е фундаментална промяна в историята. Сара вече не може да се върне към стария си живот.

Маркъс и Блеър продължават към базата на Съпротивата и там настъпва очакваният обрат. Подстъпите към лагера са защитени с магнитни мини, които се задействат при приближаването на машини, но са безопасни за хората. Двамата навлизат в минното поле и… Бам! Една от мините се залепва за крака на Маркъс и го катапултира във въздуха. Изненада! Маркъс е терминатор, въпреки че самият той не подозира това и през цялото време се е смятал за човек.

В този момент двете сюжетни линии най-после се обединяват и Макджи трябва да направи един много важен избор – кой ще бъде главният герой на неговия филм – дали това ще бъде Маркъс Райт или ще бъде Джон Конър. За съжаление, той предпочита Джон Конър и така пропилява възможността да разкаже една далеч по-интересна история. Защото Маркъс Райт е единственият персонаж в „Терминатор: Спасение“, който има истински вътрешен конфликт.

Маркъс е осъден на смърт престъпник, който се е събудил в непознато бъдеще, без да знае какво се е случило с него. Смята се за човек, но се оказва киборг. Не знае кой го е превърнал в машина, с каква цел го е направил и дали изобщо може да се доверява на самия себе си. Тепърва му предстои да разбере дали е създаден, за да служи на Скайнет, и дали изобщо ще има избор да реши на коя страна да застане. Сам Уортингтън играе сдържано и предпазливо, без излишни драматични изблици, което много добре подхожда на персонажа. Маркъс е объркан индивид, който се опитва да разбере какво представлява, но същевременно проявява състрадание, смелост и готовност да рискува живота си за другите. Той е машина, която непрекъснато доказва своята хуманност.

От другата страна стои Джон Конър, който присъства във филма до голяма степен защото е присъствал и в предишните три части. За разлика от Маркъс, неговата съдба ни е предварително известна. Знаем кой е, откъде идва и какво му предстои да извърши. Знаем също, че трябва да бъде изключителен човек, способен да обедини оцелелите и да ги поведе към победа над машините. Проблемът е, че Макджи сякаш е забравил всичко, което предишните филми са ни разказали за този персонаж, и вместо легендарния спасител на човечеството ни представя един раздразнителен, безразсъден и доста неприятен военен.

Не помага и играта на Крисчън Бейл, който, подобно на Ал Пачино в по-късните си години, все по-често заменя нюансите в актьорската игра с няколко характерни маниера. Още като дете Бейл демонстрира забележителен талант в „Империя на слънцето“ на Спилбърг, но особено след „Батман“ сякаш е решил, че най-добрият начин да изразиш драматично напрежение е да се мръщиш и да говориш с тих, хриптящ глас, а когато това не е достатъчно — да крещиш. В „Терминатор: Спасение“ практически не прави нищо друго.

Отношението на Конър към Маркъс разкрива още една неприятна черта на характера му — почти пълната липса на съчувствие. Докато Блеър вижда в Маркъс човека, който е спасил живота ѝ, Конър вижда единствено машина, която представлява заплаха и трябва да бъде унищожена. При това самият той признава пред Кейт, че никога не е срещал нещо подобно, и че след като е погледнал Маркъс в очите, е убеден, че той искрено вярва, че е човек. С други думи, Конър разбира, че Маркъс не е знаел за машинната си природа и няма никаква вина за собственото си съществуване. Това обаче не събужда у него и капка емпатия. За Конър металният ендоскелет е достатъчно основание за смъртна присъда. Той нарежда Маркъс да бъде ликвидиран, но Блеър, която очевидно има по-високо мнение за човечността на своя спасител, решава да му помогне да избяга.

Блеър прави точно това и бягството ѝ с Маркъс предизвиква поредния пристъп на ярост у Джон. Той вдига на крак цялата база и организира преследване, сякаш от залавянето на един-единствен киборг зависи изходът на войната срещу машините. Самият Конър се качва на хеликоптер и се впуска по петите на Маркъс. Преследването ги отвежда до река, където Джон нарежда на пилота да спусне машината опасно ниско над водата. Това е особено глупаво решение, защото Скайнет разполага с водни терминатори, наречени хидроботи, които нападат жертвите си изпод водата. При това Конър прекрасно знае за съществуването им, защото малко по-рано лично е участвал в изпитването на неутрализиращия сигнал върху един такъв екземпляр. Както може да се очаква, хидроботите незабавно нападат хеликоптера и го унищожават. Конър отново губи хората си, този път заради ненужния риск, на който сам ги е изложил, и едва не загива заедно с тях.

Точно когато Конър е на път да даде фира, на помощ се появява самият Маркъс и му спасява живота. Това очевидно се оказва достатъчно, за да превърне доскорошния смъртен враг на Джон в съюзник. Двамата се съгласяват да обединят усилията си, за да спасят Кайл Рийз от концлагера на Скайнет, а всички въпроси около машинната природа на Маркъс, опасността, която представлява, и истинските му намерения удобно остават на заден план. Вместо да проявят малко въображение и да развият противопоставянето между двамата герои, сценаристите прибягват до един от най-изтърканите холивудски похвати – единият спасява живота на другия и всички разногласия моментално се забравят.

С внезапното помирение между Маркъс и Конър обаче сякаш потъват в забрава и хората, загинали по време на преследването. При това не за първи път. Нито след унищожаването на отряда му в началото, нито сега Конър проявява скръб по загиналите си другари, чувство за вина или дори гняв заради смъртта им. Сценарият просто продължава към следващата задача, сякаш нищо особено не се е случило. А това е особено непоследователно, защото в „Терминатор 2“ Джеймс Камерън посвещава значителна част от историята именно на идеята, че ценността на човешкия живот е онова, което отличава хората от машините. Малкият Джон категорично забранява на Т-800 да убива хора. За него няма значение, че някой му пречи или го застрашава — това не е достатъчна причина да бъде убит. Именно на това Джон учи Терминатора. Двадесет и три години по-късно обаче самият той сякаш е забравил урока, който някога е преподавал.

Разбира се, войната би могла да го промени. Джон Конър не е задължително да бъде добродушен и симпатичен герой. Напротив, би било напълно естествено да се превърне в закоравял и циничен военачалник, готов да жертва отделни човешки животи в името на победата. Подобен персонаж би могъл да бъде изключително интересен, стига сценарият да ни покаже как е стигнал дотам и каква цена плаща за решенията си.

Всъщност още първият „Терминатор“ съдържа предпоставките за изграждането на такъв образ. Бъдещият Джон Конър знае, че Кайл Рийз е неговият баща. Знае също, че ако го изпрати обратно в 1984 г., Кайл ще срещне Сара, ще се влюби в нея и ще загине, защитавайки я. И въпреки това Джон му дава снимката на Сара, без да му разкрие истината за тяхната връзка. Кайл се влюбва в жената от фотографията и когато настъпва моментът, доброволно приема мисията, от която никога няма да се завърне. Зад това решение стои чудовищно тежък морален избор. Джон трябва да изпрати собствения си баща на сигурна смърт, за да осигури собственото си раждане и бъдещата победа на човечеството. Дали му е дал снимката просто като спомен за Сара, или съзнателно е подхранвал чувствата му, за да го подготви за тази мисия? И ако е второто, какво говори това за човека, който е готов да използва такава манипулация спрямо собствения си баща като средство за постигането на по-висша цел?

Ето това би бил истински трагичен персонаж. Човек, който разбира ценността на човешкия живот, но е принуден да взема решения, противоречащи на собствените му убеждения. Водач, който може да бъде жесток, без да е безчувствен, и циничен, без да е глупав. Подобна роля би предоставила на Крисчън Бейл далеч по-интересни възможности от непрекъснатото мръщене и крещене. За съжаление, Макджи не се възползва от тях. Вместо трагичен герой получаваме сприхав и самонадеян военен, чиито решения струват живота на подчинените му, без той да изглежда особено развълнуван от това. И най-лошото е, че филмът сякаш изобщо не осъзнава колко неприятен е станал неговият главен герой.

Сякаш за да минимизира ефекта от антипатичния си главен герой, Макджи е решил да му даде още по-неприятна жена, като е възложил ролята на Кейт Конър на Брайс Далас Хауърд — актриса, към която изпитвам толкова силна неприязън, че самото ѝ появяване на екрана е достатъчно да спра да гледам.

Причините за това са няколко. На първо място, никога не съм разбирал защо Холивуд упорито се опитва да ни убеди, че Брайс Далас Хауърд е някаква изключителна красавица. Лично аз виждам овча физиономия, трътлеста фигура и пълна липса на грация. Разбира се, красотата е въпрос на вкус и никой не е казал, че актрисите непременно трябва да бъдат красиви. Много от най-великите актьори не блестят с външността си, но компенсират с талант. При Брайс Далас Хауърд обаче аз заложби не откривам.

И тук стигаме до далеч по-сериозната причина за неприязънта ми — холивудския непотизъм. Брайс е дъщеря на режисьора Рон Хауърд и според мен е емблематичен пример за това как правилната фамилия може да компенсира липсата на талант. Силно подозирам, че ако се казваше просто Брайс Далас, най-близкият ѝ досег с голяма филмова продукция щеше да бъде като асистент на статистите.

Разбира се, Холивуд е пълен с посредствени актриси. Разликата е, че повечето от тях нямат пожизнен абонамент за най-големите филмови поредици. Брайс обаче успява да се появи в „Спайдърмен 3“, „Терминатор: Спасение“, „Здрач: Затъмнение“ и цели три филма от поредицата „Джурасик свят“, при това в главната женска роля. Остава само да я направят момиче на Джеймс Бонд, а после и рицар джедай, за да бъде колекцията пълна. Последното даже донякъде е факт, защото Холивуд предостави на Брайс възможност да се изяви и като режисьор не къде да е, а в света на „Звездни войни“.  Имах нещастието да гледам „Мандалорианецът“, където най-тъпите епизоди са режисирани естествено от нея. В сравнение с Брайс Далас Хауърд дори Макджи изглежда като Мартин Скорсезе.

Но да се върнем към филма, в който Брайс, за щастие, получава сравнително малко екранно време. Нейната Кейт Конър е поредният безинтересен персонаж, който присъства в историята, без да допринася с нещо особено за нея. Впрочем, като се има предвид какво се случва с останалите герои, може би това е за предпочитане.

След като Маркъс и Конър сключват нечестиво примирие, двамата се насочват към главната база на Скайнет в Сан Франциско, където машините държат Кайл Рийз и останалите пленници. Междувременно генерал Ашдаун подготвя масирана атака срещу същата база с помощта на чудодейния сигнал, който уж обезврежда машините. Конър се опитва да го убеди да отложи нападението, за да има време да спаси затворниците, но генералът отказва и го отстранява от командването. Джон, разбира се, не се впечатлява особено от тази заповед. Призовава останалите части на Съпротивата да не предприемат нападение и решава лично да проникне в базата на Скайнет.

За да стане това възможно, малко преди него там пристига Маркъс, който влиза през парадния вход. Охранителните системи го пропускат безпрепятствено и той успява да изключи защитните съоръжения, позволявайки на Конър да проникне в комплекса. Изненада! Оказва се, че Маркъс е създаден като съвършения инфилтратор — машина, която се мисли за човек и следователно може да заблуди всеки, щом е успяла да заблуди дори себе си. Цялото му пътешествие, срещата с Кайл и последвалото сближаване с Конър са послужили на машините, за да доведат най-големия си враг право в тяхната крепост.

Междувременно се разкрива и истинското предназначение на чудодейния сигнал. Той изобщо не е тайното оръжие, за което го смятат хората, а капан, заложен от Скайнет. Машините проследяват излъчването му до командната подводница на Съпротивата и я унищожават заедно с генерал Ашдаун и останалия щаб. Така планът на Съпротивата да унищожи Скайнет завършва с точно обратния резултат — Скайнет унищожава командването на Съпротивата.

И тук най-сетне стигаме до момента, заради който историята на Маркъс си е струвало да бъде разказана. Скайнет му обяснява, че той е машина, създадена с определена цел, и че вече успешно е изпълнил предназначението си. Само че Маркъс отказва да приеме тази съдба. Той изтръгва устройството, което го свързва със Скайнет, и отива да помогне на Конър. Това е изборът, който очакваме от началото на филма. Маркъс не може да промени начина, по който е създаден, нито да върне човешкото си тяло, но може да реши какво да прави със съществуването, което му е отредено. Скайнет е успял да превърне един човек в машина, но не е успял да го лиши от човечността му.

Разбира се, Макджи не може да остави тези интересни въпроси да пречат на финалния екшън. Конър открива Кайл, но двамата са нападнати от новия модел Т-800, който изглежда досущ като младия Арнолд Шварценегер. Очевидно, след като са направили „Терминатор“, в който никой не пътува във времето, създателите на филма са решили, че поне за две-три минути трябва да покажат Арнолд, за да ни напомнят какво гледаме. Само че появата му няма никакво значение за историята. Няма и причина всички Т-800 да изглеждат като Шварценегер – още в първия филм виждаме друг инфилтратор, изигран от приятеля му Франко Колумбу. Пък и ако всички машини, предназначени да проникват незабелязано сред хората, имаха една и съща физиономия, Съпротивата едва ли щеше да има особени затруднения да ги разпознава. Но през 2009 г. Арнолд е губернатор на Калифорния и не участва в снимките, затова се налага лицето му да бъде пресъздадено с компютърна анимация. По онова време това все още е изключително сложно и скъпо начинание, което вероятно обяснява защо присъствието му се ограничава до няколко минути.

Десет години по-късно технологиите вече са напреднали значително и в „Терминатор: Мрачна съдба“ създателите на филма решават да използват същия похват, но този път с обратна цел. За да привлекат публиката, те обявяват завръщането на Джеймс Камерън, Линда Хамилтън, Арнолд Шварценегер и дори Едуард Фърлонг. Само че докато първите трима действително участват в създаването на филма, макар и Камерън единствено като продуцент, участието на Фърлонг се свежда до заснемане на лицевите му движения. Тринадесетгодишният Джон Конър е изигран от друг актьор, върху чието лице е поставен цифровият образ на Фърлонг. Технически той действително участва за 20 секунди, но едва ли това са си представяли зрителите, когато са чули, че Едуард Фърлонг се завръща в ролята на Джон Конър. По същата логика създателите на „Терминатор: Спасение“ спокойно можеха да обявят, че във филма участва Арнолд Шварценегер, без той изобщо да е стъпвал на снимачната площадка.

Следват гонитби, удари, взривове и обичайното разрушаване на всичко, което се изпречи на пътя на героите. Няма особен смисъл да преразказваме поредната схватка с Терминатора, но си струва да отбележим как е заснета. Всъщност през целия филм, когато трябва да покаже някакъв екшън, камерата на Макджи непрекъснато се тресе и подскача, сякаш самият режисьор е гонен от терминатори. Тук отново можем да направим сравнение с Джеймс Камерън, при когото зрелището произтича от действието пред камерата, а не от движенията на самата камера.

Една от най-забележителните сцени в „Терминатор 2“ е към края на филма, когато Т-1000 (Робърт Патрик) преследва героите с хеликоптер. По време на гонитбата той прелита под пътен надлез — и това не е компютърен ефект, а истинска каскада, изпълнена от пилота Чък Тамбуро. При това Тамбуро повтаря маневрата два пъти, с едва метър и половина свободно пространство над и под машината. Заснемането е толкова опасно, че операторите отказват да участват и Камерън лично застава зад камерата в движещ се автомобил. Любопитното е, че Тамбуро изпълнява и малка роля във филма — той е пилотът, когото Т-1000 изхвърля от хеликоптера, преди да поеме управлението. Така човекът, който на екрана отстъпва машината си на лошия робот, в действителност извършва една от най-опасните каскади във филма. И въпреки всичко това Камерън успява да заснеме преследването така, че зрителят да вижда съвсем ясно какво се случва. Очевидно не е необходимо камерата да се тресе, за да изглежда една сцена вълнуваща. Достатъчно е действително да има какво да се види.

Да се върнем към Макджи, който междувременно е решил да приключи битката с Т-800. След като Маркъс се намесва в схватката, Конър успява да подготви взривяването на базата, но е пронизан от Терминатора с метална пръчка през гръдния кош. Маркъс унищожава машината и помага на останалите да се измъкнат. Кайл е спасен, базата на Скайнет е взривена, но състоянието на Джон е безнадеждно — сърцето му е тежко увредено и той няма да оцелее.

И тогава Маркъс решава да му подари своето.

Така машината, която през целия филм се опитва да докаже, че е човек, завършва историята си с най-човешката постъпка — доброволната саможертва. Символиката е очевидна, дори прекалено очевидна. Оказва се, че Маркъс не просто има човешко сърце в преносен смисъл, а разполага и с напълно годно за трансплантация такова.

За съжаление, сценаристите отново са избрали най-лесното решение. Вместо да оставят героя да живее с противоречието между човешкото си съзнание и машинното си тяло, те просто го отстраняват от историята. Маркъс спасява Джон Конър и умира, а филмът запазва традиционния си главен герой, лишавайки се от единствения персонаж, чиято съдба действително е интересна.

Любопитното е, че в една от ранните версии на сценария Конър умира, а Маркъс приема външността и самоличността му и заема неговото място начело на Съпротивата. Истината остава известна само на най-близките му съратници. Така легендарният водач на човечеството се оказва машина, която доброволно е избрала да се бори срещу Скайнет. Обмислян е и далеч по-мрачен вариант, в който преобразеният Маркъс избива останалите герои и Скайнет побеждава.

Първият финал би бил значително по-добър от заснетия, защото не само развива докрай идеята, заложена в образа на Маркъс, но и открива съвсем нови възможности за продължаване на историята. Вторият, напротив, би бил огромно разочарование, защото обезсмисля целия път, който героят е извървял, и избора, който е направил. Слава богу, че сценаристите са се отказали от него. За съжаление, отказали са се и от първия. Вместо това получаваме сърдечна трансплантация, спасен Джон Конър и поредното уверение, че войната срещу машините продължава.

Пропиляната история на Маркъс не е единственият проблем на „Терминатор: Спасение“. Филмът се отказва и от самата идея, върху която Камерън е изградил поредицата. Тя е въведена по забележителен начин още в началото на първия „Терминатор“. На екрана се появява надпис, който ни съобщава, че последната битка между хората и машините няма да се води в бъдещето, а в нашето настояще. „Тази нощ…“ И тогава чуваме великолепната музика на Брад Фидел (индустриалното ту-ду-ту-ту-дум), а огромните движещи се букви постепенно оформят заглавието „ТЕРМИНАТОР“. Същинското действие още не е започнало, а Камерън вече е създал атмосферата и е заявил основната идея на филма.

В „Терминатор: Спасение“ обаче действието се развива изцяло в бъдещето. Пътуването във времето престава да бъде движещата сила на сюжета и на негово място получаваме обикновен фантастичен екшън за войната между хората и машините. А подобни истории сме гледали достатъчно – „Бойна звезда Галактика“, „Матрицата“, „Междузвездни войни“ и много други, където хората се сражават с цели армии от роботи. Ако премахнем познатите метални скелети на терминаторите и имената Джон Конър и Кайл Рийз, какво всъщност остава, което да отличава този филм от останалите представители на жанра?

Разбира се, пренасянето на действието в бъдещето само по себе си не е лоша идея. „На ръба на утрешния ден“ с Том Круз също започва с позната ситуация — човечеството воюва с многократно по-силен противник, този път извънземни нашественици. Но филмът добавя към нея времевия цикъл, в който героят преживява един и същи ден отново и отново, а всяка смърт го връща в началото. Така всяко поражение се превръща в нов шанс, а иначе познатият фантастичен екшън придобива съвсем различен характер. Обратно, в „Утрешната война“ с Крис Прат пътуването във времето служи само като транспорт до бойното поле в бъдещето. Оттам нататък получаваме поредната безлична и банална война с извънземни чудовища. Тоест недостатъкът на „Терминатор: Спасение“ не е в това, че действието се развива в бъдещето, а че режисьорът не успява да използва възможностите, които му предлага тази промяна. А Макджи е имал с какво да замени пътуването във времето — с историята на Маркъс Райт, която би могла да придаде съвсем нов смисъл на войната между хората и машините. В центъра на филма обаче остават приключенията на Джон Конър, които, както вече установихме, нямат какво особено да предложат на зрителя.

И така стигаме до големия парадокс на „Терминатор: Спасение“. Макджи разполага с огромен бюджет и всички възможности на съвременното кино, за да ни покаже войната с машините, от която в предишните филми сме виждали само кратки откъси. И той действително ни я показва. Има преследвания с автомобили, мотори, самолети и хеликоптери, гигантски роботи, престрелки, експлозии и дори компютърно възкресения Арнолд Шварценегер. На практика не е пропуснал нито една от задължителните съставки на холивудския блокбъстър. И въпреки това филмът е учудващо скучен. Не защото му липсват зрелища или интересни идеи, а защото Макджи така и не успява да избере коя от историите, които разказва, заслужава да бъде в центъра на вниманието.

Краен резултат 5 от 10 рейтинг. µµµµµ