Някои живеят само два пъти, а други завинаги

На 90 години, днес, на Хелоуийн 2020 г., спокойно в съня си е починал Шон Конъри. Деветдесет не са малко и доколкото знам, Шон Конъри е водил много щастлив и интересен живот. И все пак ми е много мъчно. Въпреки че от 2003 г. насам, след участието му в „Лигата на необикновените”, Конъри се оттегли от киното, някак си беше хубаво да знаеш, че е жив и здрав някъде там, далеч от прожекторите.

Ясно е, че Шон Конъри винаги ще живее. Защото кино ще има винаги, а киното не би било същото , ако не беше Шон Конъри. Много актьори имат легендарен статут, някои са приемани за по-добри от Конъри, някои наистина са, но за мен сякаш по-любим актьор от него няма. Леко насмешливото му отношение към почти всяка роля, което непонятно как се комбинира с авторитетното му присъствие и разбира се незабравимият му глас, няма как да не спечелят сърцата на зрителите.

Затова нека надмогнем мъката и да си спомним с усмивка за най-паметните роли на Шон Конъри. Джеймз Бонд, Шотландски боец, Шалако и Индиана Джоунс старши.

Най-ранният филм, в който съм гледал Шон Конъри, е “Доктор Но”  (1962) – първият филм за Джеймз Бонд. Първият Джеймз Бонд на света е Шон Конъри и до идването на Пиърс Броснън, безспорно е най-великият. С Пиърс Броснън, по мое мнение, балансът леко се изравнява. Не бих казал, че Броснън е по-добър Бонд от Конъри, но разбира се, филмите с Броснън са по-съвременни, така че може би затова изглеждат по-впечатляващи. Във всеки случай Шон Конъри поставя стандарта за Джеймз Бонд, който и до днес е непроменен. Седем пъти Шон Конъри е Джеймз Бонд: „Доктор Но“ (1962), „От Русия с любов“ (1963), „Голдфингър“ (1964), „Операция мълния“ (1965), „Човек живее само два пъти “ (1967), “Диамантите са вечни“ (1971) и „Никога не казвай никога“ (1983). Най-добрата лента от изредените е несъмнено „Голдфингър“, от където е долната запомняща се сцена:

Вторият филм, който няма да забравя с Шон Конъри, е Шалако (1969), не особено оригинален уестърн с Бриджит Бардо, който помня заради песента в интродукцията, която ми се струва много безумна и смешна, но просто така са се правили уестърните тогава. Песента е причината да помня филма, но го помня с добро впечатление, а това е най-важното.

През седемдесетте има пет впечатляващи филма с Шон Конъри, които задължително трябва да се гледат. Това са „Робин и Мериан“ (1976), „Убийство в Ориент експрес“ (1974), „Големият влаков обир“ (1978), „Недостижимият мост“ (1977) и „Човекът, който искаше да бъде крал“ (1975).

Сякаш най-слабият от тях е „Робин и Мериан“ – адаптация на преданията за Робин Хууд, с участието (освен на Конъри, който е Робин естествено) на Одри Хепбърн, Робърт Шоу и Ричард Харис. Все едно с изредените актьори може да има слаб филм… Историята е малко нетрадиционно поднесена, но трябва да се спомене, защото заради нея Шон Конъри ще участва в „Робин Хууд: Принцът на крадците“ през 1991 с Кевин Костнър като Робин. Във версията от 1991 г. Конъри играе Ричард Лъвското сърце, което се подразбира от само себе си, защото кой друг може да изиграе Ричард? Освен Ричард Харис може би, който играе Сърцето в споменатия „Робин и Мериън“.

„Убийство в Ориент експрес“ (1974) е вторият страхотен филм през това десетилетие, където Конъри не е в главната роля, т.е. не е Поаро, но все пак си партнира с около 20 топ актьора за времето си като Ванеса Редгрейв, Албърт Фийни, Ингрид Бергман, Жаклин Бисе, Майкъл Йорк, Джон Гилгууд, Антъни Пъркинс и др. Адаптацията е на романа на Агата Кристи със същото заглавие и е около 5 хиляди пъти по-добър от „новата“ версия с Кенет Брана и Дейзи Ридли.

„Големият влаков обир“ (1978) е… филм за обир, което, както не е тайна за следящите блога ми, е от най-ненавиждания от мен жанр. Филмите за обир, пак подчертавам, са най-еднообразните и тъпи филми на земята, но все пак Лесли Ан Даун, Шон Конъри и Доналд Съдерланд в приемлив сюжет, са радост за окото. Освен това говорим за 1978 г., преди 30-те филма с Клуни за Оушън, но уви след „Ужилването“ (1973) – най-надцененият филм за всички времена.

„Недостижимият мост“ (1977) е военна историческа драма, режисирана от Ричард Атенбъроу, за опреация „Маркет гардън“ в края на Втората световна война. Във филма отново присъства съзвездие от актьори и е мащабно и достоверно представяне на един от най-големите военни абсурди в човешката история. Заснет е изключително грандиозно и правдиво и до днес е еталон за исторически вярна екшън кинематография, която на всяка цена трябва да бъде гледана. Шон Конъри е един от многото генерали във филма и макар че не може да се каже, че ролята му изпъква особено на фона на останалите, това е защото филмът все пак не се свежда до типичната продукция с една главна и една второстепенна роля. Участват Едуард Фокс, Джийн Хекман, Робърт Редфорд, Антъни Хопкинс, Райън О‘нийл, Майкъл Кейн, Джеймс Каан, Елиът Гулд, Лорънс Оливие, Максимилиан Шел и др.

За десерт оставих най-добрия филм на десетилетието на Шон Конъри, това е „Човекът, който искаше да бъде крал“ (1975). Заснет е по разказа на Ръдярд Кийплинг и е за двама английски войници (в ролите Шон Конъри и Майкъл Кейн), които решават, че могат да експлоатират наивитета на примитивните азиатски племена и да се провъзгласят за крале в недостижимо за цивилизацията и забравено от бога място в Афганистан. Лентата започва като шеговито приключение, показващо смазващите условия, при които хората в централна Азия преживяват, но и техния войнствен и независим дух. Преминава през премеждията, през които двамата герои трябва да оцелеят, за да достигнат до въпросните наивни племена, довеждащи ги до границата на смъртта. И накрая завършва драматично, но няма да разкриваме как. „Човекът, който искаше да бъде крал“ (1975) е един от най-прекрасните филми с Шон Конъри и всеки трябва да го изгледа.

През осемдесетте години Шон Конъри продължава да има солидно актьорско присъствие и дори заснема най-силните си филми, получавайки наградата Оскар. Участва в „Шотландски боец“ (1986), „Името на розата“ (1986), „Недосегаемите“ (1987) и „Индиана Джоунс и последният кръстоносен поход“ (1989). По това време Конъри вече е над 50-така, така че рядко е в главните роли, но поддържащите му засенчват всичко, което е правил до този момент, а и всички други пред камерата.

„Шотландски боец“ (1986) е един от най-емблематичните филми на моето детство. Група безсмъртни, които могат да бъдат убити само чрез обезглавяване, се сражават един с друг, докато остане само един, който да получи „наградата“. В главната роля е Кристоф Ламбер като Маклауд, а в ролята на лошия е друг мой любим артист – Кланси Браун като Кърган. Шон Конъри е Рамирез – роден в Египет безсмъртен испанец, говорещ с шотландски акцент, помагащ на Маклауд в куеста му към наградата. „Шотландски боец“ щеше да бъде отдавна забравен филм, ако не беше саундтрака на Куийн, включен основно в албума им “A kind of magic”. Основният мотив на албума и покрай него – на филма е песента “Who wants to live forever”, която е една от най-прекрасните и сърцераздирателни балади изобщо записвани някога. Ето тук любимата ми сцена от „Шотландски боец“:

https://www.youtube.com/watch?v=x1kvEbJ7Ul0

„Името на розата“ (1986) е адаптация на едноименния роман на Умберто Еко. Конъри играе абат Уилиам от Баскервил, средновековен монах, изградил си репутация като детектив, натоварен да разследва мистериозни убийства във френско абатство, подложено под контрола на ретроградната Инквизиция. Конъри си партнира с Крисчиън Слейтър, от чието име се разказва историята, така че принципно ролята му би следвало да се води поддържаща, но на практика, според мен, той е основният двигател на повествованието. “Името на розата” е изключителен филм и изключителен роман, един от редките случаи, когато адаптацията и оригиналът кореспондират и една от причините това да е така,  е Шон Конъри.

„Индиана Джоунс“ (1989) не се нуждае от коментар. Няма читател на филмов блог, който да не е чувал за този филм. Ако може да се каже нещо любопитно, то е, че Шон Конъри спори за кратко с Харисън Форд, за това кой изпълнява главната роля. Харисън Форд е Индиана Джоунс, а Шон Конъри е баща му – Хенри. Любопитното е, че Конъри е само 12 години по-стар от Форд, така че като цяло е странно да са баща и син на екрана, а и предишната година Конъри е получил Оскара си за „Недосегаемите“ (1987), така че нищо чудно да е претендирал, че е по-голямата звезда. Така или иначе филмът не се казва „Хенри Джоунс и последният кръстоносен поход“, а „Индиана Джоунс и последният кръстоносен поход“. Ето тук обаче двамата герои действат в екип:

Най-впечатляващият филм обаче на Шон Конъри е „Недосегаемите“ (1987), режисьор Браян Де Палма, в който той играе Джим Малоун – редови полицай от ирландски произход, който помага на Елиът Нес (Кевин Костнър) да залови легендарния мафиот Ал Капоне по време на сухия режим в САЩ. „Недосегаемите“ е изключителен филм в жанра екшън и криминална драма и отново с участието на съзвездие от артисти. През 20-те години на миналия век в САЩ е установен т.нар. „сух режим“. Забранена е продажбата на алкохол изобщо, което води до невероятен бум на контрабандата и организираната престъпност. В Чикаго групата на Ал Капоне генерира огромни приходи от контрабанда и подмолна дистрибуция на алкохол в т. нар. speakeasy-та (незаконни барове), които парични ресурси му позволяват да подкупи почти цялата система, включително полиция, прокуратура, съдии, кметство и т.н. За да се справи с Капоне правителството назначава специален екип, начело с Елиът Нес, федерален агент, чиято роля е изпълнена от Кевин Костнър. Филмът проследява тези събития и макар че не е особено правдоподобен, е изключителен. По това време режисьорът Браян Де Палма изоставя почти напълно залитанията по европейското кино с мудни и досадни сцени със светлини и движения на камерата и си запретва яко ръкавите да прави истинско, американско кино. Все пак във филма има една сцена, (може да се види тук) която е заимствана от  „Броненосецът Потьомкин“ (1925) на Сергей Айзенщайн, когато детската количка пада надолу по стълбите.

„Недосегаемите“ е изключителен и с актьорската си игра. Има обаче две роли, два актьора, които наистина (ако си послужим с клишето) пренасят актьорската игра на друго ниво. Това са Робърт Де Ниро и Шон Конъри.

Ето и двете сцени:

 

Деветдесетте години. Отново Шон Конъри е актуален колкото си искаш. Е, не е екшън звезда, освен чат-пат, и отново е с доста солидно присъствие в мои много любими филми. „Ловът на Червеният октомври“ (1990), „Робин Хууд: Принцът на крадците 1991, „Изгряващо слънце” (1993), „Скалата“ (1996), „Клопка“ (1999)

„Ловът на Червеният октомври“ (1990) е първата екранизация по романите на Том Кланси с главен персонаж Джак Райън и е страхотен. В него, както обикновено, участва съзвездие от добри артисти. Алек Болдуин е Джак Райън, роля, която ще се поеме от Харисън Форд в следващите филми от поредицата. Шон Конъри е Марко Ремиус – съветски капитан на подводница, който решава да дезертира в щатите в пика на студената война. Емблематичната сцена следва:

„Изгряващо слънце“ (1993) e криманална драма с Уесли Снайпс. Конъри отново е поддържащ актьор с елементи на главен. Историята е за разследване на убийство, извършено в САЩ, от японец, който се крие зад дипломатическия си имунитет, докато на държавно ниво престъплението се опитва да бъде покрито, поради икономически интереси. Филмът е интересен и трябва да се гледа.

Интересни и трябва да се гледат са последните 2 филма за 90-те. Единият е “Скалата” (1996), режисьор Майкъл Бей. Първоначално може да звучи като шега, но не е. “Скалата” е наистина много готин филм, единственият, който си струва от творчеството на Майкъл Бей, ако зрителят може да преглътне мащабното преиграване на Никълъс Кейдж. За сметка на това Шон Конъри е железен както обикновено. Америкаски генерал (Ед Харис), разочарован от системата, заплашва да унищожи Сан Франциско с ракети, след като е превзел острова, на който се намира затвора Алкатраз. Абсурдният Никълъс Кейдж, експерт по химическо оръжие, трябва да се инфилтрира в затвора и да обезвреди ракетите, с помощта на Шон Конъри. Последният е бивш британски таен агент, който е прекарал незаконно в американските зандани повече от 50 години от живота си, по-специално е гостувал в “Алкатраз”, единствено защото разполага с чувствителна информация за нелегалните операции на ЦРУ. Въпреки че е на преклонна възраст, бившият британски агент е освободен, за да помогне със ситуацията и така Конъри за пореден път изпълнява ролята си на Джеймз Бонд.

И накрая – „Клопка“ (1999). “Клопка” е готин филм, въпреки че е за омразната ми тема – обир.  Във всеки случай е с Катрин Зита Джоунс, така че не е толкова противен, а и Шон Конъри е… себе си. В един момент обаче има еротична сцена между Катрин и Шон. Ще ме извиняват обаче продуцентите, ама 70-годишният Шон Конъри много трудно ще мине за любовник на Зита… За компенсация обаче е сцената, в която Катрин Зита Джоунс се гъзи на лазерите. Тя определено компенсира неловката еротика. 

Последните филми на Шон Конъри са „Да откриеш Форестър“ (2000) и „Лигата на необикновените” 2003.

А след 17 години Шон Конъри е починал в съня си.  Спи спокойно, Шон Конъри, може би ще се видим някога, един ден от другата страна.