(1990) р. Клинт Ийстууд

В режисирания от Клинт Ийстууд филм се разказва за ексцентричен режисьор на име Джон Уилсън (в ролята самият Ийстууд), който разиграва продуцентите си, наели го да заснеме нов филм. Уилсън най-напред изисква снимките да се направят не в студио, а на живо в Африка, като споделя с добрия си приятел и сценарист Пийт Верил (Джеф Фейхи), че една от причината да вземе такова решение е, за да може да отиде на сафари и да убие слон. Двамата приятели заминават за Африка, където Уилсън се вманиачава в преследването на точно определен вид слон, като опъва нервите на продуцентите, екипа и актьорите до крайност, защото не прекарва нито един ден в снимки. Общо-взето това е историята и така погледнато филмът не изглежда особено интригуващ, обаче в случая интересен е не толкова сюжетът, колкото взаимодействието между персонажите, изграждането на техните образи, случките които разказват, техния светоглед както и отношението им киното, което за мен беше особено любопитно, като киноман и критик.

Например в началото Верил и Уйлсън дискутират сценария на филма, който ще трябва да се заснеме. Според Верил сценарият е много хубав, но финалът не. Не може, казва той на Уилсън, да поставиш героите пред всякакви премеждия, да се борят с реката, с бурите, с германците и след като са преминали през толкова приключения и публиката ги е заобичала, очаквайки хубав и щастлив край, просто да ги убиеш. Така, продължава Верил, забиваш шамар в лицето на публиката.  На този аргумент Уилсън отговаря, че не го е грижа за публиката и за шоубизнеса. Режисьорът, както и писателят са като богове, които могат да правят каквото искат с техните творения и да ги убият ако решат. Верил обаче настоява, че ако е бог, той е добър бог и смята, че персонажите му заслужават да живеят заради всичко което са преживели, защото светът не е безнадеждно и лошо място. Аз съм съгласен с Верил. Филмите трябва да имат подобаващ край, не непременно да е щастлив, но да не е крещящо несправедлив, напук на зрителя или в преследване на скандализиращ ефект. Това се отнася впрочем не само до филмите, но и до всяко драматично произведение, било то роман, филм или постановка. Затова например не мога да понасям тъпите книги на Дж. Мартин и сериалът по тях „Игра на тронове“, където персонажи се убиват просто така, защото публиката не очаква това да се случи, само и само за да я скандализира. Същото се отнася и за много други филми, като например „Мъглата“ по Стивън Кинг и наскоро гледания от мен „Арлингтън роуд“, рекламиран заради изключителния си обрат накрая, който обрат беше пълно говно. Същевременно филми като “Империята отвръща на удара”, “Обичайните заподозрени” или “Възнаграждение за страха” наистина са шедьоври, без да имат хепи енд. Съществува една неписана граница  обаче между драматичния тъжен край и шамаросването на зрителите, която до голяма степен зависи точно от  повествованието, водещо до финалната точка. Да речем във филма “Коса”, смъртта на Бъргър накрая е много тъжна, но е задължителна, за да постигне филмът мелодраматичния си ефект.  Когато бях малък и гледах за първи път Коса на кино, плаках накрая. Сега, честно казано, далеч не го харесвам толкова, главно заради музиката, която ми се струва остаряла и безинтересна. Иначе, признавам, достойнствата на “Коса” като кинематография и режисура, са безспорни.

От друга страна, филм като да речем “Помни ме”, е абсолютно скучна и безинтересна любовна мелодрама, която следва все пак някаква своя логика, но когато зрителите почти очакват хепи енд, се оказва, че героят на Робърт Патисън ще пукне ненадейно в атентата от 9/11. Това е един от най-ярките примери за преднамеренамерено постигане на скандализираща и фалшива мелодрама от страна на сценаристите, продуцентите и на режисьора (Алън Коултър), които до този момент по никакъв начин не са загатнали, че действието се развива в този период и че подобно развитие на фабулата е възможно. Без от началото до самия край да има и намек за връзка на сюжета със събарянето на Световния търговски център е очевидно, че сценарият е търсил пряк път към постигането на сълзлив край, чрез скандализиране на зрителя.  На хората, заснели това “нещо”, не трябва да им се дава повече да снимат. Те и не им дават де, за щастие, видно от кинематографията на режисьора Алън Коултър.

Да се върнем обаче към Белия ловец. Уилсън се застъпва за негрите, почти бивайки пребит от расистки собственик на ресторант, поставя на мястото лекомислена антисемитка, симпатизираща на Хитлер, които негови качества се противопоставят на маниакалното му желание да застреля слон. Верил обяснява, че филмът е пред провал единствено поради фикс идеята на Уилсън да извърши престъпление, каквото е убийството на слона. А Уилсън отвръща, че то е много по-лошо от престъпление. То е грях, но е единственият грях, за който може да си купи разрешително и затова иска да го извърши. Има доста такива сцени, в които героите излагат вижданията си за живота, което е и интересното във филма, като за подобаващото им възприемане е от значение и добрата актьорската игра. И Ийстууд, и Фейхи са много правдоподобни в ролите си. Особено Фейхи, когото не приемам като особено добър, изнася много убедителна роля.

„Бял ловец – Черно Сърце“ е екранизиран по едноименната книга на Питър Виртел, а пък тя е базирана на историята за снимките на филма „Африканската кралица“ (1951) с Хъмфри Богарт и Катрин Хепбърн. Питър Виртел е един от сценаристите на „Африканската кралица“ и очевидно персонажът Пийт Верил, изпълняван от Фейхи, е на писателя. Респективно персонажът на Ийстууд – Джон Уилсън е режисьорът Джон Хюстън, много популярен още от 40-те години на миналия век.

В началото на кариерата си Хюстън е режисирал много филми от жанра филм ноар, някои от които с Хъмфри Богард, като „Малтийския сокол“ и „Съкровището от Сиера мадре“, също и „Асфалтовата джунгла“ от този период, като до един не мога да ги понасям, въпреки че се смятат за много класически. От по-новите му творби (ако за по-нови може да се смятат филми на 50 г.) съм гледал „Мъжът, който искаше да бъде крал“ с Шон О‘Конъри и Майкъл Кейн, който много харесвам, и предпоследният му филм – „Честта на Прици“ с Джак Никълсън, който става за гледане, но не е някакъв шедьовър. Хюстън също се изявява като актьор и може би много хора не знаят, че той изпълнява ролята на бащата на Фей Дънауей в „Китайски квартал“  и на последно място е баща на актрисата Анджелика Хюстън. Разбира се, гледах и Африканската кралица, веднага след „Бял ловец – черно сърце“, за който ще разкажа след малко.

7 от 10 звезди