(2017) режисьор Мартин Кембъл
Джеки Чан. Джеки, позволяващ си да нарича персонажите, които играе във филмите си със собственото си име, който според IMDB има 138 участия като актьор, от които сигурно около 137 роли в екшън кунг-фу клоунади, включително за това как бивш хонг-конгски поп-певец се превръща в тумб рейдър, понастоящем на 63 години, решава да се превърне в драматичен актьор и изпълнява главната роля в политическата екшън-драма „Чужденецът“. Звучи нелепо, а и така изглежда, както би изглеждало превръщането на Чарли Чаплин в Джак Никълсън, ако Чаплин беше решил да участва в „Полет над кукувиче гнездо“. Предполагам, че особено за азиатското кино Джеки Чан е нещо като Клинт Истууд или Том Круз за Холивууд – т.е. толкова голямо име, че може да прави каквото си иска и ето че в третата си възраст той решава да се въплъти в ролята на Макбет в известната Шекспирова трагедия. Шегувам се, Джеки не е Макбет, играе китайски имигрант в Англия, собственик на малък ресторант, който следва правилата на новата си родина до степен „на мравчицата правя път“, докато единствената му дъщеря не е убита в терористичен атентат на ИРА, след което той се впуска в еднолична война за отмъщение с терористите.
Въпреки че е почти на преклонна възраст, героят на Джеки е бивш командос, който е способен да води партизанска война, да се сражава с оръжие или без и е запазил формата си така че да се изправи срещу армия от терористи, охранители и полицаи в търсене на възмездието. Впечатляващото е, че самият Джеки на 63 години наистина е способен да изиграе ролята си и да направи сам каскадите и бойните си сцени, нещо, с което той винаги е бил известен и се е гордял. Наистина хореографията не е като боя на Чан с Бени Уркидез в „Wheels on meals“, дори не е като в „Защитникът“, обаче все пак е много високо ниво. Човекът все още е „фит“, въпреки че изглежда много остарял, което допринася наистина за напрежението на сцените, как дядката ще оцелее срещу наистина многобройните си по-млади, по-здрави, повече и по-внушителни противници.
Нещо повече. Докато във всеки двубой, който Джеки е водил във филмографията си (без филма с Брус Лий), зрителят винаги е знаел, че всичко ще завърши с хепи енд, в „Чужденецът” нещата не стоят така. Публиката не се отпуска и не се забавлява до последния момент и се чуди дали нашият ще се справи. Разбира се, тя си има едно на ум, че Джеки вероятно ще победи, защото е главният герой, но напрежението е постоянно и естествено, ако не за друго, защото се случва протагонистът да загине дори след като е елиминирал заплахата и е избил злодеите.
Срещу Джеки се изправя Пиърс Броснън, бивш командир в ИРА, който след обявяването на примирието във войната с Англия се е впуснал в политическа кариера и е част от британското правителство или нещо подобно. Броснън иска на всяка цена да се запази мира между страните, но все пак е достатъчно свързан с военните структури на ИРА, за да може да открие кой стои зад атентата, убил дъщерята на Джеки. Въпреки че не одобрява действията на новопоявилите се ирландски радикалисти, Броснан като ирландец не иска тайните да излизат наяве и се опитва сам да потули нещата, което обаче не е приемливо за помрачения китайски баща. Затова Джеки пренася войната в двора на ирландците, като започва да организира собствени терористични актове срещу Броснан и хората му, докато те се съгласят да предадат виновниците за убийството на дъщеря му.
Пиърс Броснан също е одъртял, но все още личи че е бил Джеймз Бонд. Режисьорът Мартин Кембъл впрочем е заснел и „Златното око“, както и „Казино роял“ (вторият с участието на Крейг вместо Бронснан), но може би това обяснява защо той е кастнал Броснан във филма – защото е работил с него и защото му е трябвал точно артист, който влиза в ролята на застаряващ и изморен бивш агент/убиец, който мрази миналото си, но не може да избяга от него. Най-странното в играта на Броснан е ирландският му акцент. Наистина докато го слушах, се чудех как може да говори по този ужасен начин и как прилича повече на ирландски леприкон, отколкото на активист. Обаче след като проверих разбрах, че Броснън всъщност е 100% ирландец, така че явно аз не разбирам нищо от ирландски акценти и човекът за първи път си е говорил така както всъщност се е научил да си говори след като се е родил.
И така „Чужденецът“ хич не е лош филм. Най-големият му проблем обаче е самият Джеки Чан. Просто той е напълно неподходящ за тази роля. Може да е физически способен да извърши каскадите дори на 63 години, но Джеки не може да надиграе единствената роля, която винаги е играл – на кунг-фу клоуна, търсач на щастието. И не става дума просто за тайпкастинг (макар че става дума и за това) Джеки не е способен да предаде трагичен емоционален заряд на публиката. Затова е много трудно да бъде възприета драмата му като скърбящ баща, загубил детето си, както преди 33 години примерно в „Защитникът“ беше трудно да бъде възприета загубата на партньора му. В допълнение самият сценарий не е пасва особено на актьора. Джеки Чан е актьор, който винаги трябва да е добрият. В „Чужденецът“ той не е точно такъв. Да, мотивите му са разбираеми и благородни. Обаче, за да принуди Броснън да му каже кои са убийците на дъщеря му, Джеки всъщност сам извършва доста терористични актове, които не вземат жертви по чистата случайност, че сценаристът е искал да избегне това. Да взривяваш офиси и сгради уж в по-малък мащаб, за да докажеш гледната си точка, не те прави много по-различен от взривяващите небостъргачи. Може би не искаш да убиеш хора с бомбите си, но щом ги взривяваш, дори да се надяваш, че жертви няма да има, трябва да допускаш, че хора ще бъдат убити. Това на езика на Пери Мейсън се нарича евентуален умисъл и когато някой пострада при него, се лежи в дранголника, където е и мястото на героя на Джеки в анализирания филм.
Заслужени 6 от 10 звездички.
(2013) режисьор Майкъл Бей
“Pain & Gain” на български „Кръв и пот“ е още един филм, който дълго време избягвах да гледам, защото смятах, че няма да ми хареса. За разлика от „Загубеняците“ се оказа, че не съм бил много заблуден и филмът не е толкова добър. Мислех, че филмът ще бъде лековата комедия за нескопосан грабеж от рода на „Бандата на Оушън“, но с неудачници, особено в контекста на трейлъра и предвид на участието на Скалата и Марки Марк, както и разбира се заради заглавието, което смятам, че е девиз на Арнолд Шварцнегер, илюстриращ отдадеността му към бодибилдинга. И тъй като филмите за културисти не са любимия ми жанр отлагах гледането почти 5 години. В един момент обаче реших, че просто трябва да привърша с него и наистина бях супер озадачен за какво по дяволите иде реч.
Подобно на „Загубеняците“ „Кръв и пот“ не е филм какъвто изглежда, обаче в обратната посока. Разказва за анаболни културисти през 80-те, които решават, че трябва да забогатеят. За целта те планират да отвлекат богат член на фитнесклуба им и да го принудят да им припише бизнеса си. Главните герои, изпълнявани от – Марки Марк, Дуейн Джоунсън и Антъни Маки (сокола в Марвел вселената), са почти умствено изостанали и се провалят комично на няколко пъти преди да похитят целта си – бизнесмен на име Виктор Кършоу (в ролята Тони Шалоб) – през първите 30-40 минути от филма. Културягите се маскират като бандити, но никой не ги забелязва по случайност, опитват се да блокират колата на Кършоу, но я объркват с друга подобна и т.н. Накрая успяват да го заловят, при което подготвят серия от договори, с които Кършоу да им прехвърли активите си. Въпреки че първоначално отказва всякакво съдействие, многобройните мъчения принуждават малтретирания Кършоу да подпише всички документи. Престъпниците обаче са толкова примитивни, че дори не осъзнават че подпис без нотариална заверка трудно би могъл да послужи за отказ от всички активи пред уважаваща се банка. Така след като му се казва да си гледа работата, Марки намира нотариус, който се съгласява да фалшифицира заверката на подписа на Кършоу в замяна на част от активите му.
И в този момент сюжетът на филма започва да се изплъзва така, че да предизвика като начало само повдигане на вежда, а по-нататък недоумение и ярост. Ужким невинната заигравка на героите да припечелят някой долар нечестно, всъщност се се оказва доста сериозно посегателство върху личността на жертвата им. Културистите не просто искат да изтърсят джобовете на целта си, а обсебват цялата му собственост, след което го премазват с колата си, но по някакво щастливо стечение на обстоятелствата той оживява. Докато е в болницата обаче никой не вярва на историята на Кършоу, че е бил отвлечен, малтретиран и ограбен, през което време културистите влизат във владение на имотите му. Филмът започна да се движи по тотално различна плоскост, затова реших да го проуча в детайли, тъй като намирисваше на нещо като истинска история. Марк Твен е казал, че истината може да е по-странна от измислицата, защото измислицата все пак трябва да се придържа към вероятността, а „Кръв и пот“ започваше да изглежда все повече като измислица.
Така първото, което ме потресе беше, че филмът наистина екранизира истинска история. Второто – че режисьор е Майкъл Бей. Този режисьор е некадърен лъжец и мошеник, чийто ленти наистина изглеждат така:
В „Кръв и пот“ няма атомни експлозии, но за сметка на това има много манипулативно представяне на историята. Оказа се, че наистина е имало такъв случай, но културистите Марки Марк, Дуейн и Ястреба изобщо не са били някакви полубезобидни неандерталци, опитали се в полукомичен смисъл да откраднат къщи. Те са били абсолютни изроди, които наистина са отвлекли Виктор Кършоу (чието истинско име е Марк Шилер), измъчвали са го и са се постарали да го убият. След като се е спасил по случайност, Шилер се е оплакал в милицията, но тъпите от ФБР са решили, че ги лъже (какво да кажа, милицията е тъпа сигурно и на Марс) и не са му обърнали внимание, защото бил аржентинец или друг имигрант. Толкова за земята на свободните и върховенството на закона там. Междувременно културягите са живели спокойно в къщата на жертвата си и са харчили парите му. След като ги профукват обаче, те са станали по-смели и по същата схема са набелязали още две жертви, които са измъчвали, убили и разфасовали във варели, изхвърлени после в блатата на Флорида. Едва след като тези варели биват открити, разследването все пак стига до тях.
Отвратително филмът подвежда, че ще бъде комедия. За целта първата жертва Виктор Кършоу е представена като изключителен нещастник. Той затова е набелязан от бандата, защото е милионер мизантроп, крещящ и унижаващ безпомощните си служители като животни. Това естествено е направено преднамерено, за да може героите на Бей да бъдат възприети като Робин Худовци, което и става, въпреки че всъщност нищо подобно не се е случило в живота. След този гнусен подвеждащ трик на Бей обаче инерцията е толкова голяма, че почти до момента, в който дегенератите не почват да режат ръце и крака, те изглеждат симпатяги, а не бесни деградирали психопати (все пак са Скалата и Марки Марк, а не са Антъни Пъркинс и Кати Бейтс). Майкъл Бей е едно огромно говно, което наистина е по-опасно когато блудства под етикета „истински случай“, отколкото когато заснема анимация с колички. Никой гледал „Трансформърс“ няма да реши например, че в живота се подвизават извънземни, дегизирани като автомобили. Обаче етикетите „по истински случай“ на все пак правдоподобни филми, са друга работа. Те подвеждат публиката, че това, което гледа, се е случило в същия вид като на екрана и така в действителност се подменя историята. Публиката като цяло е твърде мързелива, за да проверява до колко достоверно е това, което ѝ се показва, затова да речем вярва, че в „Смело сърце“ Мел Гибсън (Уилям Уолъс) е имал връзка с английската кралица Изабел от Франция и е баща на английския крал Едуард III-ти, въпреки че по времето, когато това се случва, тя е била 3 годишна. Така в „Кръв и пот“ всички вярват, че първата жертва Виктор Кършоу (т.е. реално Марк Шилър) наистина е бил забележителен задник, въпреки че никакви доказателства затова не можах да намеря в интернет. Даже напротив, открих, че Шилър е съдил студиото и е подписал споразумение, за да се потули случая, вероятно след плащане на голямо обезщетение.
Като изключим начина, по който филмът е представен, т.е. като комедия и оклеветяването на основната жертва, събитията в „Кръв и пот“ са се случили горе-долу по този начин. Противна е манипулацията на тъпия Майкъл Бей, заради което получава 4 от 10 звездички
(2017) режисьор Томи Виркола
„Какво се случи с Понеделник“, „креативно“ преведен на български като „Седем сестри“ е фантастичен трилър-драма с участието на шведската актриса Нуми Рапас. В анти-утопично бъдеще хората имат право само по на едно дете. Заради деформации, породени вероятно от генни модификации на храните обаче, става обичайно жените да раждат близнаци, тризнаци, четиризнаци и пр. до по 50-60 деца наведнъж. За да се справят с застрашаващата раждаемост нео-нацистките власти на Земята въвеждат правилото за едно дете на семейство, като гестаповска милиция издирва и залавя всички, позволили си криминално раждане. Излишните бебета след това се замразяват за времето, когато на Земята отново ще има достатъчно ресурси, за да гарантират оцеляването на свръх-населението.
При така представеното въведение в повествованието дъщерята на Уилиям Дефо ражда седмаци, но умира в процеса, като той решава да ги отгледа тайно, вместо да ги предаде на властта. Понеже бебетата са 7 момичета, а и защото е прагматичен, Дефо ги кръщава с името на всеки един ден от седмицата – Понеделник до Неделя и се заема да ги обучи как да оцелеят. Тъй като е наясно, че не може абсолютно да скрие съществуването им, Дефо създава една самоличност на Карен Сетман, която седмачките тряба да си поделят, като всяка една от тях получава точно един ден за всяка седмица от живота си, през която взаимодейства с външния свят. Жените трябва да споделят една с друга всичките си преживявания, за да не компрометират самоличността си, което е наистина потискащо и ужасяващо като концепция. Ролята на седмачките се изпълнява от Нуми Рапас, която аз много харесвам и смятам за една от най-симпатичните и талантливи съвременни актриси.
След като един ден първата сестра (Понеделник) не се прибира, останалите изпадат в ужас какво се е случило с нея и как ще оцелеят. Всеки следващ ден една от останалите излиза във външния свят и се опитва да разследва каква е съдбата на Понеделник. Атмосферата е наистина впечатляваща. Норвежкият режисьор Томи Виркола, известен с филми на ужасите, се справя наистина добре в изграждането на безизходна и потискаща среда, като използва ретроспекции, за да покаже как сестрите са успели да оцелеят толкова години. Например когато още в детството си една от тях се прибира, след като е загубила единия пръст на ръката си при инцидент, Уилиям Дефо отрязва пръстите на всички, за да запази еднаквия им външен вид. Същевременно, въпреки че когато са във външния свят сестрите имперсонират Карен Сетман, тя е несъществуващ образ и всяка седмачка има своя индивидуалност, собствени чувства, желания и интереси.
Двата часа игрално време наистина не позволяват да се изградят в пълнота образите и на седемте сестри, но това не е и нужно, въпреки че в един момент около средата на филма е малко трудно да се проследи кой ден от седмицата е Нуми Рапас. Това разбира се е проблем на почти всички филми с двойна (в случая седморна) самоличност. Лошата, изиграна от Глен Клоуз, е до някъде твърде много зла, т.е. малко карикатурно хиперболизирана, но Клоуз е също актриса, която много харесвам и не ми направи лошо впечатление.
Няма да се впускам в детайлите на филма (до тук спойлерите не са много) и препоръчвам да се види. Рядко харесвам европейски продукции с не много голям бюджет, но „Седем сестри“ е добре направен филм, 6 от 10 звездички.
(2017) режисьор Николай Аркел
„Тъмната кула“ би трябвало да е адаптация по романите на Стивън Кинг за „Тъмната кула“, които впрочем са 7, като първата част се нарича „Стрелецът“. Филмът основно набляга точно на първия роман, но заимства елементи от останалите, като създателите изцяло са игнорирали историята и са си направили някаква тяхна под същото име. Това впрочем е една от най-противните страни на Холивууд и на съвременната кинематография след екранизирането на фалшименто „истински случаи“, за които стана дума в по-предишното ревю на „Кръв и пот“. Много тъпо е да се адаптират романи във филми, които нямат нищо общо с книгите освен заглавието. Могат да се дадат хиляди примери за чудовищни екранизации на романи, но лично за мен най-тъпата възможна подигравка е във версията на „Тримата мускетари“ от 1993 г. с Кифър Съдерланд и Чарли Шийн, в която нашите герои осуетяват плана на кардинал Ришельо да убие Луи 13-ти и сам да стане крал на Франция. Наистина трудно може класически приключенски роман като „Тримата мускетари“ да бъде по-осакатен и лишен от хумора му, но през 2011 г. Холивуд прави втори много успешен опит и успява.
Подобен е случаят с „Тъмната кула“. Продуцентите и сценаристите са взели известно, но все още не експлоатирано заглавие и са направили филм без да поемат каквито и да е рискове, с не много голям бюджет и хем с плах опит да започнат франчайз, хем да предложат завършен продукт, в случай че лентата пропадне в бокс офиса. Така филмът няма как да не пропадне, защото е възможно най-обикновеният, скучен и шаблонен екшън, който съм гледал от години. Сценаристите скалъпват своя история, вкарват някаква тъмна кула, за всеки случай, защото нали така се казва романа (всъщност той не се казва така, а „The Gunslinger”, ама какво от това) и наемат противния Матю Макхонъки да играе лошия.
Най-жалкото обаче е, че дори зрителят да се абстрахира от етикета „адаптация на Тъмната кула на Стивън Кинг“, филмът е изключително скучен и слаб. В примера с „Тримата мускетари“ – кинематографично лентата не беше отвращаваща и приспивна (въпреки че съм го гледал преди много години, това ми е впечатлението). Ако филмът се казваше „Тримата гвардейци от запаса“, а главните герои не бяха Атос, Портос и Арамис, а примерно за Парцалев, Анастасов и К. Господинов, които се противопоставят на зловещия Тим Къри, никой нямаше да забележи, че няма нищо общо с мускетарите. По същия начин обикновеният зрител не забелязва например, че „Цар лъв“ всъщност е „Хамлет“. „Тъмната кула“ обаче е изключително елементарен екшън с досадни и изтъркани персонажи, следващ най-простия екшън шаблон. Донякъде дори прилича на пародията „Последният екшън герой“, с уговорката, че последният е пародия. В „Тъмната кула“ Идрис Елба е в ролята на Стрелца, който се е отказал от живота и мисията си. Появява се някакъв невинен хлапак, за когото Елба не дава и пет пари, но с развитието на действието младежът убеждава главния герой, че си заслужава да се бори и така двамата накрая наритват Матю Макхонъки. Трудно е да се измисли по-банален сюжет, а особено като той се съпостави с книгата на Стивън Кинг, вече крайният резултат е трудно смилаем. Например в книгата на Стивън кинг Стрелцът не се е отказал от живота, а напротив има фикс идея, че трябва да стигне до „Тъмната кула“ За да го постигне, Стрелецът оставя детето да загине, защото това е цената, за да изпълни мисията си. Холивудската „Тъмна кула“ вместо това ни дава сюжет на ниво Ед Ууд, в което развитието на персонажите е несъществуващо, запълнен с отегчителна анимация и пресилен хепиенд.
Много слаб филм, може би най-слабият, който съм гледал от 2017 г. 2 от 10 звездички.