(2010) режисьор Силвейн Уайт
„Загубеняците е филм, който от доста дълго време имам в каталога си, но умишлено отлагах да го гледам, защото бях сигурен, че няма да ми хареса. Обаче се оказа, че съм бил много заблуден и филмът е супер! На пръв поглед идеята е доста клиширана – елитен отряд американски командоси са изоставени от ЦРУ в бананова република, където плануват отмъщение и правят добри дела. Всъщност и на втори поглед сюжетът представлява точно това, но филмът не се взема на сериозно, а е хумористична пародия на самия себе си. Разбира се не е от класата на „Истински лъжи“, абсолютният шедьовър в този жанр, не е и безумна водевилна комедия от типа на „Смотаняци“, но все пак доста е доста забавен.
В ролята на лошия е Джейсън Патрик, когото много отдавна не съм гледал никъде и ми е странно къде се пропи, при наличието на толкова обещаващо начало на кариерата с филми като „Изгубените момчета“, „Слиипърс“ и тъпият, но все пак високобюджетен втори епизод на „Скорост“. Джейсън Патрик играе самозабравил се, арогантен и психопатичен шеф в ЦРУ, който на драго сърце избива без да дискриминира по пол, възраст и религия, защото му е приятно така.
След като видях, че филмът не се опитва да представлява сериозен военен екшън като например „Сълзите на слънцето“ с Брус Уилис, се зачетох в интернет и ми стана ясно, че “Загубеняците” е адаптация на комикс на DC. Това естествено значи, че продуцент е “Уорнър”, затова е странно, как всъщност главните герои са изпълнени от артисти, емблематични с ролите си на персонажи на Марвел в комикси на конкуренцията. На страната на добрите са Зоуи Салдана (Гамора в “Пазителите на галактиката”), Крис Евънс (самият Капитан Америка), Идрис Елба (Хаймдал в “Тор”), и Джефри Дийн Морган (Комедиантът в „Пазителите“). „Пазителите“ наистина са на DC, но мисълта ми е, че явно има една група актьори, асоциирани от студията с комиксови персонажи, които те предпочитат да въртят помежду си, вместо да дадат шанс на нови лица. Това понякога е доста нелепо, както например в “Загубеняците” трудно може да се възприеме Крис Евънс, като шеговитият персонаж в екипа на нашите, който винаги има остроумна реплика под ръка, докато зрителят си има едно наум, че гледа актьора, въплътил се в сериозния и праволинеен Капитан Америка. Общо-взето същата работа като българските телевизии, които си трампят групичка набедени журналя, да водят едни и същи предавания под различно лого, с тази разлика, че изброените актьори са доста талантливи и симпатични, за разлика от смешните, умствено изостанали и неприятни на външен вид български пудели.
Заслужава си да се гледа със 7 от 10 звездички.
(2018) режисьор Кристиан Гудегаст
“Бърлога на крадци” е режисьорският дебют на Кристиан Гудегаст и е екшън за банков обир с участието на Джерард Бътлър, Пабло Шрайбър (известен ми с ролята си в презряния от мен „13 Часа“, където обаче ми хареса, въпреки потресаващата тъпота на филма) и 50 Цента – рапър, който не бива да бъде артист, а още по-малко музикант. Идеята на Гудегаст е била да направи филм за въоръжен грабеж, който освен бесния екшън да проследи историята и противопоставянето между престъпниците и преследващите ги полицаи, като преплете повествованието с личните съдби на героите. С две думи Гудегаст е направил римейк на „Жега“ на Майкъл Ман и грандиозно се е провалил.
Освен че сюжетът е буквално същият като на „Жега“, режисьорът не разполага нито с толкова голям бюджет, нито с толкова добри актьори, но най-големият недостатък е, че Гудегаст няма опита на Ман, че даже опит изобщо, за да се заснеме такъв екшън, което обрича априорно продукцията на провал. Бюджетът на „Жега“ е 60 милиона долара, а на „Бърлогата“ два пъти по-малко и то при условие, че тя е заснета 23 години по-късно от „Жегата“. Джерард Бътлър, Пабло Шрайбър и 50 Цента може да са културисти, но не са Ал Пачино, Робърт Де Ниро и Вал Килмър. Наистина играта на Ал Пачино в „Жега“ е доста надценена – това е в периода му, в който неговото представяне се изчерпва в яростно крещене в камерата, но Джерард Бътлър не се справя по-добре в никакъв случай. Бюджетът може и да е по-малък, макар че 30 милиона все пак не е нискобюджетна лента, актьорите може би са по-слаби, но все пак не са Томи Уисо, затова главният проблем на филма е ръководството на Гудегаст. Докато Майкъл Мен успява да представи и двете страни в конфликта – Пачино и екипа на Де Ниро със своите плюсове и недостатъци, но все пак да ги направи симпатични или поне разбираеми, в „Бърлога на крадци“ всички са изключително неприятни.
Персонажът на Джерард Бътлър е крайно гнусен и противен от самото начало. Той е самозабравило се ченге, което се смята за над закона, дрогира се, пияница е, упражнява насилие над околните, изневерява на жена си, малтретира семейството си, конфронтира се с другите правоприлагащи агенции като полиция и ФБР, защото смята, че е по-умен от тях и изобщо няма нито едно качество, което да го направи поне малко приемлив за зрителя. След тази интродукция се очаква образът на Пабло Шрайбер да е по-приемлив като протагонист във филма, но това също не е така. Пабло и екипът му са също рецидивирали главорези, които нямат никакви скрупули да избият всички, изправили се на пътя им към плячката, независимо дали са служители на реда или граждани. Граждани те предпочитат да не затриват, но и не страдат особено ако напълнят нечий цивилен гъз с куршуми.
Копирайки безславно от „Жега“, Гудегаст е решил също да вкара няколко елемента от личните животи на героите, които да ги представят уж като по-реални. Обаче нищо не се получава, тъй като сцените изглеждат скалъпени и залепени, нелогични и глупави. Например драмата в “Жега” за Пачино е, че той трябва да избира между работата си и дъщеря си, която е в болница след опит за самоубийство и за да хване лошите Ал трябва да я остави сама. Бътлър от друга старана е изоставен от семейството си не защото е работохолик и перфекционист, а защото е пияница, наркоман и курвар, като извинението му е, че жена му е разбрала за това. Драмата на Де Ниро в „Жега“ е принципът му, че когато „жегата дойде“, т.е. когато е напът да бъде заловен, трябва за 30 секунди да изостави всичко, към което е бил привързан или обичал и да се изпари. Така, когато Пачино го открива, Де Ниро наистина оставя Ейми Бренеман (какво по дяволите е направила тази жена с носа си?) да го чака и си плюе на петите, колкото и съкрушен да изглежда. Аналогът на Де Ниро Пабло Шрайбер пък пуска жена си да се чука с Бътлър, за да му скрои номер по-късно в сюжета, което няма никакъв смисъл и логика, особено сравнено с по-квалитетния филм.
В сценария на Гудегаст (той е и сценарист освен режисьор) липсата на психологичния елемент не се компенсира ами дори се подхранва от недомислици и дупки на сюжета. Шрайбър е крадец и грабител. В началото на филма той излиза от кауша, но не се е поправил, а има намерението да извърши един последен мегаудар преди да се пенсионира. За целта той организира въоръжен грабеж на бронирана банкова кола, която ще му е нужна във втората част на плана. Изключително недомислена идея, защото точно така привлича вниманието на Бътлър. След това Шрайбер наема О‘Шия Джаксън Младши а.к.а. сина на Айс Кюб (т.е. пак не професионален артист, а рапър/артист второ поколение) бивш пилот от Формула 1 или нещо подобно, за да ги извози при удара. В „Бърлога на крадци“ О‘шията е като Райън О‘нийл/Райън Гослинг/Бейби Драйвър. Обаче и тримата изредени са класи над бедния син на Айс Кюб, който в известен смисъл оборва закономерността, че талантът не се предава по наследство. Принципно отрочетата на гениалните музиканти никога не успяват да постигнат славата на родителите си. Ето например тук може да се види изпълнение на Джо Съмнър (сина на Стинг) за илюстрация на твърдението ми:
Обаче Айс Кюб никога не е бил дори поне талантлив музикант или актьор, ето защо липсата на талант очевидно директно е преминала в малкия О‘Шия.
Впрочем дървената игра на актьора няма отношение към тъпия сценарий. Джерърд Бътлър отвлича малкия Кюб и го принуждава да се внедри в бандата на Шрайбър и да му донася сведения. Един вид го вербува за агент под прикритие в бандата. Престъпниците не знаят това и планът като че ли работи. Ченгетата имат подозрения кои са враговете им, имат вътрешен човек, но вместо да се скатават, да наблюдават пасивно, докато не хванат лошите в крачка, те правят точно обратното. По време на официална вечеря на Шрайбър и екипа му, Джерърд се появява и се прави на интересен, преструвайки се на познат на О‘шия. Така поставя в риск живота на информатора си и не постига нищо освен да се издаде на враговете си, така че за зрителя е много озадачаващо какво се случва.
След това започва целият екшън, който също е супер нелогичен, защото Джерард и още 1-2 ченгета с пистолети (почти) успяват да избият всички хора на Шрайбър, въоръжени с картечници и автомати. А казах ли, че в екипа на престъпниците всички са професионални войници? Няма хипотеза, при която отделение професионални командоси, въоръжени до зъби с автоматично оръжие, ще бъдат помлени от редови шерифи с пистолети. Как обикновено преминава конфронтация между шерифи и барети може да се гледа „Първа кръв“.
Освен това цялата сцена с банковия обир отново е опит да се възпроизведе „Жега“, но доста нелепо. И в двете сцени се налага преследваните и преследвачите да напуснат колите си и да започнат престрелка, в която няма как дори корумпирани служители на реда да стрелят без никакво притеснение колко стотин американци ще ликвидират. Няма. В жега дори фанатизираният Пачино не стреля все едно е в Дуум и се опитва да изведе цивилните извън бойното поле. Обратно, екипът на Бътлър се опитва да застреля колкото се може повече цивилни. С просто око се забелязва колко по-добре е заснета сцената в “Жега”, колко по-реалистична изглежда тя, как цялата полиция се концентрира около престрелката, как отвсякъде прииждат подкрепления и как Пачино се въздържа да стреля по Де Ниро и Килмър, след като те се качват на втората кола и се опитват да избягат, за да не утрепе случайни хора.
https://www.youtube.com/watch?v=hql-kW23-AQ
Забележете как престъпниците са преследвани от цялата полиция в “Жега”
https://www.youtube.com/watch?v=E8oYErfXpoU
А ето същата сцена в “бърлога на крадци”. Шерифите на Бътлър провокират престрелката без да им пука за стотиците хора на пътя и нито едно ченге не се появява в подкрепление
Подобно на „Жега“ ченгетата печелят двубоя. Войниците са избити до един. Обаче Гудегаст хитро е въвел Тарантино елемент. Всъщност главният е синът на Айс Кюб. А може би дори Айс Кюб лично, кой знае, Шията доста прилча на баща си по дебелина, тъпо изражение и липса на артистизъм. Един от двамата е организирал грабежа, защото освен пилот от формула 1, синът по съвместителство е барман, а пиянките обикновено винаги споделят как да ги оберат. Той е мегамозъкът зад плана, но никой не узнава това освен зрителите, издържали поредния бълвоч с Джерард Бътлър.
4 от 10 звезди
(2018) режисьори Антъни и Джо Русо
Това е филмът, за който толкова се подготвях, когато изгледах почти всички свързани ленти във вселената на Марвел миналия месец. Гледах го на ИМАХ, но странното е, че няма какво толкова да кажа за него. Не е лош, обаче е основно триумф на формата над съдържанието. Наблъскали са всички възможни герои на Марвел досега. Към “Отмъстителите” се присъединяват и „Пазителите на Галактиката“ (вторият франчайз на Марвел, до този момент втора вселена) и заедно се изправят срещу лошия. Лошият е Танос, супер злодей, чиято цел е да събере 5-те камъка на сътворението, които ще му дадат божествени способности. Способностите му трябват, което е доста недомислено, за да унищожи почти целия живот в галактиката, за да може по този начин природните ресурси на вселената да успеят да задоволят нуждите на останалите живи същества. Принципно в галактиката имало повече същества, отколкото тя би могла да поддържа с ограничените си ресурси и затова Адолф Танос иска да приложи малко евгеника или по-скоро холокост. Този сюжет е абсолютно безмозъчен, разбира се, понеже ако имаш божествените сили на комбинираните 5 камъка, способни не само да унищожат живота в галактика, но и да го създадат, вероятно би могъл и да възпроизведеш достатъчно зърно, че да спасиш отритнатите, бедните и нещастните, а също и да построиш жилища, да генерираш въздух и т.н. за да може съществата просто да оцелеят, вместо да ги затриеш, за да поделиш съществуващите ресурси между по-малка част от тях.
Дисни както във всяка следваща част навират все повече герои за мащабност. Някои наблъскани даже не са герои, като например бездарната карикатура на актриса Гуинет Полтроу, която нямам идея защо е получила стотинки, за да се появи за няколко екранни минути във филм. Колкото по-бързо тази жена спре да присъства в обществения живот в каквато и да е форма, толкова по-добре за човечеството. Тя например си позволява да дава медицински съвети, без очевидно да е лекарка, как жените трябва да почистват интимностите си с пара. При нивото на абсурдно подражание в днешно време ми е чудно как Гуинет не е в затвора за причиняване на средна до тежка телесна повреда, но от друга страна съществата, които следват неистовата Гуинет едва ли могат да се квалифицират с принадлежност към човешкия род, та може би това я спасява засега.
Слава богу Люк Скайуокър не се е появил още във вселената на Марвел, обаче този момент май няма да е далеч. В този ред на мисли филмът в сюжетно отношение се предполага да е нещо като “Империята отвръща на удара”. Предложи доста екшън, но имаше доста разтърсващ край, който предполага, че ще има минимум още една част за корекция на историята и хепи енд. Малко обаче ще издам – второто най-противно за мен същество във вселената на Марвел след путкоструйката Гуинет Полтроу, т.е. джуджето Скарлет Йохансен, не дава фира във филма. След като измират доста симпатични супергерои, сестрата на Пинокио ще ни тормози в собствен филм с руснаци и лилипути.
6 от 10 звезди. Има от всичко по прекалено много, без никой да го иска.
(2017) режисьор Денис Вилньов
Римейкът на “Блейдрънър” също не беше измежду приоритетните ми филми през живота. Причината – не мога да си представя как дървеният Райън Гослинг, когото намирам за изключителен бастун, би изиграл ролята на Рик Декард, а.к.а. Харисън Форд, а.к.а Хан Соло, а.к.а Индиана Джоунс. Особено ако самият Форд е принизен до камео, както например Франко Неро (истинският Джанго) се беше появил като карикатура в “Джанго Ънчейнд” с Джейми Фокс (новия истински Джанго).
След като разбрах, че филмът всъщност не е римейк, а е продължение на историята, след като стана ясно, че Раян Гослинг не е Рик Декард и Харисън Форд играе себе си и най-вече след като разбрах, че се е провалил в бокс офиса, реших да го гледам.
За съжаление филмът не оправда очакванията ми, въпреки че изобщо не беше лош. Напротив, историята беше много добре интегрирана в тази на предходната лента и беше интересна. Райън Гослинг играеше по присъщия му дърводелски метод, но монтажът и подходът на заснемане го правят почти търпим. Форд пресъздаваше старата си роля – т.е. на остарелия Рик Декард – бивш ловец на андроиди, което допринасяше за достоверността като продължение на „Блейдрънър“. Утопичната пънк атмосфера също е много добре пресъздадена. Визуално филмът е шедьовър, а за приемствеността голяма роля има основният музикален мотив на Вангелис, който е заимстван 1:1, точно за да подчертае, че “2049” е втора серия на “Блейдрънър” или поне така ми изглеждаше.
За да бъда напълно честен оригиналният „Блейдрънър“ не е от най-любимите ми филми, но го гледах наскоро на кино в режисьорската версия и много добре си спомням за какво иде реч. Оригиналът беше в сайбърпънк жанр, доста бавно развиващ се фантастичен трилър с философско послание дали за съществуването на личността е определящ произхода или самосъзнанието и дали създателят има власт върху живота и смъртта на творенията си, след като те се самоосъзнаят, че съществуват. В “2049” режисьорът се опитва да продължи същата история и успява, но пак не мога да дам само акламации за продукцията. Обстоятелството, че „Блейдрънър 2049“ е втора серия, а не ребуут или римейк от друга страна, до голяма степен предопределя защо публиката не го приема. От първия епизод са минали 35 години, а новата част не дава достатъчно обяснения. Новият филм е прекрасно нагоден за зрител, който скоро е гледал предходния епизод, но ако новият филм се гледа самостоятелно той е твърде трудно разбираем. Това е много голям проблем за филм от почти 3 часа. Прекалено мудно се ниже действието, има твърде много пълнеж и се разчита повече на атмосферата отколкото на повествованието. Да, филмът застъпва основният философски въпрос какво прави личността личност и от кой момент един разум може да бъде приет за същество. Същевременно се разчита на това зрителят да е гледал предишната част. Много от сцените не се обясняват въобще и са озадачаващи. Да, в началото на филма се изстрелват набързо някакви речитативи какво се е случило и защо, но след това се използват твърде много елементи от първоначалния филм без видимо обяснение. Кадри, сцени с Шон Йънг (актрисата, която играе любимата на Форд), звукови записи и т.н.
6 от 10 звездички
(1995) режисьор Грегъри Уидън
“Пророчеството” е нискобюджетен трилър от 1995 г. с участието на Кристофър Уокен, Вирджиния Мадсън, Илайъс Котиъс, Ерик Столс, Аманда Плъмър и Виго Мортенсен. Участват много известни артисти за много малко пари и резултатът е скромен. Историята е за смъртоносна битка в рая (която никога не виждаме), която може да бъде решена само на Земята. Ангелите слизат от небесата, за да намерят душата на расистки настроен американски военен, осъден за военно престъпления, умрял наскоро, като в повествованието са въвлечени Вирджиния Мадсен (хубавица по това време), Илайъс Котиъс (бивш свещеник, станал ченгесар) и Кристофър Уокън, който прави хубава роля като архангел Гавраил.
Също добра роля прави Луцифер (Виго Мортенсен) със следната сцена:
https://www.youtube.com/watch?v=Bjq09PRgHOA
Филмът може да се води класика, но не е остарял добре. Добра актьорска игра, но евтинджос отвсякъде, особено с годините, 6 от 10 звезди, само заради актьорската игра