(2017) режисьор Луиз Прието
„Отвличането“ е непретенциозен и безсмислен трилър с Хале Бери, разказващ как отвличат сина ѝ, след което тя преследва похитителите с колата си през целия филм. Въпреки че се води екшън и драма, екшън няма много, да не кажа хич. Всъщност филмът е толкова невпечатляващ, че след 2 седмици почти забравих защо толкова не ми хареса.
Сюжетът е абсолютно неправдоподобен и очевидно е заснет само заради Хале и надеждата името ѝ да привлече някой друг зрител. Бери е талантлива и симпатична актриса, но за съжаление възрастта на жените в „толерантния“ Холивуд е наистина важен фактор за тяхната успеваемост и те бързо изпадат от “А” листата за сметка на по-млади старлетки. Хале Бери извървява абсолютно същия път като Ким Бейсингър и Джоди Фостър. И трите спечелиха Оскари, които ги изстреляха измежду най-търсените актриси за кратко, след което започнаха все по-трудно да си намират роли и получиха скромни участия като корави майки в нереалистични трилъри. Бейсингър получи Оскар, беше търсена за няколко години, след което започна падението с Cellular, Фостър след 2 Оскара снима “Flightplan” и „Panic room”, а любопитен факт, който посочвам без особена причина е, че от последния тръгва кариерата на мегадървото Кристен Стюърд.
И така „Отвличането“ е от типа филми, в които кариерата на бившите суперзвезди бележи последните си издихания, преди те да се насочат към малкия екран или да се откажат окончателно. Буквално 90% от действието показва как Хале кара кола. При това не става дума за някакво интересно преследване, а просто един дрон заснема как две коли карат една зад друга. За пълнеж са вкарани няколко сцени, в които се показва как героинята е разведена майка, която спори за попечителство с бившия си за отвлеченото дете, което уж намеква за потенциален обрат, но такъв липсва.
Понеже няма с какво толкова да се запълни времето на 90 минутен филм, Халето си разсъждава на глас, като повтаря, това което вече зрителят може сам да види на екрана в допълнение към досадни бръщолевения на чувствителна бг-мама от типа на „О, бебе, няма да те изоставя, о, бебе, мама ще дойде, о помощ, помощ, бла-бла“.
Общо взето не може да се каже, че това е най-тъпият филм на Земята, но наистина няма никакви качества и даже 4 от 10 звездички са му много.
НАЗНАЧЕНИЕТО/THE ASSIGNMENT (1997)
(1997) режисьор Кристиян Дъгей
Да не се бърка с “The Аssignment (2016)”, нелепица, в която пластичен хирург сменя пола на Мишел Родригес, за да си отмъсти. „Назначението“ от 1997 е интересна екранизация на събитията довели до залавянето на венецуелския терорист Карлос Чакала, с истинско име Илич (че какъв друг) Рамирез Санчес… И разбира се е тотално измислена, но все пак е увлекателна, добре заснета и заслужава да се види.
„Назначението“ остава в сянката на уж по-правдоподобните филми по романите на Робърт Лъдлъм „Самоличността на Борн“ от 1988 г. с Ричард Чембърлейн и Трилогията с Мат Деймън със същото/подобно заглавие, като версията с Деймън ценя високо. Без да претендира за достоверност филмът е хубав и заслужава да се види. По мое мнение при заснемането на първия Борн с Мат Деймън режисьорът Дъг Лиман наистина се е запознал с „Назначението“ и е използвал доста елементи оттам. Без да е наситен с абсурдни монтажи с компютърна анимация, тресяща се камера и около 2 пъти смяна на плана в секунда, кинематографията изглежда доста динамична и изпипана.
В главната роля на “Назначението” е Ейдън Куин, за когото този филм е шанс да влезе в големите продукции, но това не се случва и напоследък той има скромна роля в „Елементарно“ – сериал с китайския доктор Уотсън. Партнират му Бен Кингсли и Доналд Съдерланд, като и двамата правят добри роли.
Филмът не е особено популярен, но въпреки 20-те години от премиерата си не е остарял зле и препоръчвам да се гледа. 7 от 10 звездички на понгометъра.
(2015) режисьор Нанси Майерс
Боже, боже. Знаех, че ще е зле, но не предполагах, че ще е толкова лошо. Този филм (както и доста подобни напоследък) дават нова дефиниция на жанра комедия. Принципно комедията е жанр, който трябва да накара зрителите да се смеят, както например немите филми от 20-те години с Бъстър Кийтън и Чарли Чаплин. Съвременните комедии са филми, които претендират да са репрезентация на живота, но не са. Толкоз.
В главните роли в този… са Робърт Де Ниро и Жената Зъби, а.к.а Ан Хатауей. Беше време, когато Робърт Де Ниро означавеше златен стандарт в киното. Даже не говоря за „Разяреният бик“ „Кръсникът“, „Нос страх“, които са емблематични негови филми. Дори без усилия Де Ниро можеше да изнесе и главна и второстепенна роля. Можеше да бъде смешен и тъжен, сериозен и лековат. От Ал Капоне в „Недосегаемите“, през Алонсо Моузли (хаха, майтап – Джак Уоулш) в „Среднощно препускане“, в „Ронин“ или в „Жега“, де Ниро беше железен.
Беше удоволствие да го гледаш и слушаш. Обаче идва време да се откаже. Всъщност дори не мисля, че той е загубил усета си или способностите си, просто вече не го интересува толкова ролята, колкото участието. Например още от началото на кариерата си Де Ниро беше известен как се подготвя за всяка роля. Той наложи еталона „влизане в роля“… Проучване, подготовка, напиване, пушене, наддаване или загуба на тегло, изпилване на зъби – Де Ниро се подлагаше на почти всичко, което би изживял реалният образ, който ще изиграе, за да бъде максимално реалистичен. Така Де Ниро наложи стандарта за тези след него, на Крисчиън Бейл, Рене Зелуегър, Джаред Лито и т.н.
Обаче тези времена ги няма вече. В средата на 2000-те Де Ниро започна една поредица от филми на автопилот, в които изглеждаше, че просто е щастлив да има работа и да се снима. Смятам, че причината да престане да му пука е в напредването на възрастта му, което е наистина жалко, но уви е реалността. В „Стажантът“ обаче, де Ниро все пак би могъл, макар и не преднамерено, да претендира, че се е завърнал към старите времена. Уви, не защото се е подготвил специално, а защото персонажът му е на точно на това, което Де Ниро е в момента – пенсионер, който иска и е щастлив да работи.
Де Ниро е вдовец, работил през целия си живот, и след като се пенсионира не може да издържи на бездействието. Той има нужда да върши нещо, да се труди. В тази концепция по мое мнение си проправя път доста американска пропаганда, колко е хубаво да се работи непрекъснато. Имам доста приятели и роднини в САЩ и повечето са единодушни, как там непрекъснато се работи. Как всички ненавиждат работата си, но се страхуват да не ги изгонят и само изтъкват колко им е хубаво да се трудят. Как, дори когато имат малко отпуска, те не я ползват, защото се страхуват, че ще ги заменят с други работници. Америка може да е земята на свободните, но не и на свободата на сдружаване, защото докато в Европа все пак синдикатите имат доста голямо влияние в пазара на труда, в Америка наистина служителите са чиста проба роби. Не съм живял там, а дано и да не се случи, но доста е вероятно представата ми да е достоверна, видно дори само от филмите и сериалите им. В много голям брой сериали – за лекари, адвокати, полицаи, брокери и т.н. главните герои непрекъснато работят. Животът им минава в ежедневната работа. Те прекарват около 36 часа дневно с колегите си, всеки знае какво прави другият, хем избягват връзките в работата си (защото били лоша идея), хем се ебат нон-стоп, а когато свърши смяната им, ебани или не, излизат заедно да пийнат и да разпуснат. В живота по принцип хората не са толкова близки с колегите си. Случва се, да, понякога даже са в добри отношения, но добри отношения не значи че са приятели. В американските сериали обаче колега и най-добър приятел са синоними.
Във филма не се случва абсолютно нищо. Даже „Стажантът“ не трябва да се нарича филм, защото няма нищо общо с драматургията. Всяко драматично повествование предполага няколкостепенна конструкция – въведение, завръзка, кулминация, развръзка, заключение или поне средните три. В „Стажантът“ такива моменти няма. Де Ниро е твърде отегчен от живота си в третата възраст. След като попада на обява как онлайн фирма за търговия с дрехи търси възрастни хора, той се записва и прави прекрасна презентация защо иска да бъде нает. Шефка на фирмата е Ан Хатауей, която е също ангел. Сама е създала фирмата, за няколко месеца е изминала пътя от търговка на битака до мини-Амазон, ексцентрична е, държи на детайлите, дрън-дрън, майка е, има прекрасно дете, прекрасен Ед Шийрън за мъж, но не може да смогва с всичко. Освен това самата тя като ангел е решила, че идеята да наемат старци е прекрасна. Обаче след като наемат Де Ниро, тя не го иска. Въпреки че той е абсолютно прекрасен.
Всъщност идеята на филма е да направят нещо като “Дяволът носи Прада”, но с обратен знак. Това обяснява защо Ан Хатауей е вътре. Продуцентите са си казали – да направим нещо обратно на “Дявола и Прада”, просто ще разменим ролите и хората ще го гледат, щото са тъпи. В “Дявола” Мерил Стрийп е говняна модна шефка, която наема Ан Хатауей за асистентка. След като се държи без видима причина с нея като получовек, Стрийп разбира, че Хатуей е прекрасна, променя отношението си на гадна кучка и ѝ отдава дължимото признание. По същество „Стажантът“ има абсолютно същия сюжет, но е захаросан до неузнаваемост.
За разлика от “Дяволът носи Прада”, в „Стажантът“ липсва какъвто и да е конфликт, което го прави абсолютно безсмислен. Ан Хатуей наема Де Ниро, но не иска той да се навърта наоколо. Тя не го ненавижда или нещо подобно, просто мисли, че ще ѝ пречи, защото е дъртак. Де Ниро от своя страна не иска да бъде в тежест – той харесва Хатауей и прави всичко възможно да ѝ помогне, но не ѝ се натрапва преднамерано или инвазивно, просто изчаква. След това „политкоректният“ Холивууд отново натяква като хумор две ултра дискриминационни и обидни концепции. Първата е, че дъртаците не разбират компютри и не могат да карат коли. На първия работен ден Де Ниро получава нов Макбук (как иначе, няма да е Леново) и се чуди как да го ползва, как да си провери мейла и за какво му е въобще. Една от другите стажантки от трета възраст едва кара кола и за малко да убие Хатауей. Ако си над 70 г. изобщо трябва да забравиш за интернет според този и много други филми. Същевременно младите естествено не разбират, че съществува живот извън компютрите. Те са толкова обсебени от таблетите и технологиите, че след като Хатауей изпраща попогрешка и-мейл на майка си със съдържание колко я ненавижда, целият АйТи отдел обсъжда, че е невъзможно да се хакне хостинг сървъра, за да може старият де Ниро “да блесне” и да предложи просто да отидат и да откраднат лаптопа на майката. Леле каква разлика между поколенията, нямам думи. Де Ниро, разбира се, трябва да дава уроци по човешки взаимоотношения и на други персонажи, защото естествено, в ерата на фейсбук и в тъпия филм “Стажантът”, хората не могат да говорят. Те пращат само и-мейли и ес-ем-еси. Също така Де Ниро не се нуждае от навигацията в колата си и винаги намира най-бързия път към дестинацията. Във вселена, в която хората са разделени на младоци и дедали, опитът явно е много по-важен от GPS-а. В Ню-Йорк или уотевър град, където се развива действието, е пълно с улици, за които гугъл не е чувал.
След час и половина Ан Хатауей естествено разбира, че Робърт де Ниро е най-добрият ѝ приятел и съветник и го възстановява на позицията, от която го беше уволнила за 2 минути. Тоест до този момент нищо не се е случило, а почти целият филм е минал. И тогава – шок: Ед Шийрън изневерява на Ан Хатуей. Де Ниро хваща кръшкача в крачка, но не ѝ казва. Тя обаче го знае. Ед е също някакъв говнян американски стереотип на мъж, който не знам защо съществува в политкоректен филм. Понеже Хатауей прави бизнеса и е много изморена да се шибат, той гледа детето и се шиба с други жени. Този проблем възниква 10 минути преди края, но Ед се появява и се заклева, че ще е верен за в бъдеще, докато реве като кучка и прилича на истинския Ед. После филмът получва хепиенд.
Боже, боже. Знаех, че ще е зле, но не предполагах, че ще е толкова лошо. Мислех да дам 1 от 10 звездички, но съм дал 2. Явно е имало 1 смешен момент, който съм забравил.