СОЛО: ИСТОРИЯ ОТ МЕЖДУЗВЕЗДНИ ВОЙНИ

(2018) режисьор Рон Хауърд

„Соло“ е четвъртият филм от вселената за „Звездни войни“, продуциран от “Дисни”, след придобиването на “Лукасартс”. Разказва за миналото на Хан Соло и е първият, в който се забелязва чувствително влошаване на качеството. “Епизод 7 и 8”, както и „Роуг 1“ имат своите недостатъци, но като цяло бяха точно това, което се очакваше от тях – космическо приключение с много екшън и хумор. Не че в “Соло” няма екшън, има, но не е особено впечатляващ, а хумор изобщо липсва, което е потресаващо, за филм изцяло посветен на най-забавния персонаж от „Звездни Войни“. Това което правеше стария Хан Соло толкова любим герой, беше неговата арогантност, неговият егоизъм, меркантилност, цинизъм, чар, а под маската на корав и отракан мошеник – златното сърце. От една страна той не е абсолютно добър, каквито примерно са Люк или Лея, но от друга страна не е зъл, както Дарт Вейдър, Моф Таркин или императора. С други думи измежду образите в сагата Хан Соло е най-близко до реалността, тъй като в живота хората обикновено такива – нито самаряни, нито буйстващи психопати и убийци и точно поради тази причина той е толкова обичан от публиката, защото тя много лесно може да се постави на неговото място и да се възприеме в неговата позиция. И така стигаме до първия проблем в “Соло”. Тези качества просто не са застъпени в новата версия на героя. Младият Хан Соло е банален и забравим персонаж, който не търпи никакво развитие, идеализиран е до нивото на зеления и наивен Люк Скайлокър и спокойно може да не се казва Хан Соло ами нещо друго – например Джон Картър от Марс.

Всъщност малко избързвам. Основният проблем на “Соло” е, че артистът, изпълняващ главната роля, не е Харисън Форд. В съвременното кино има няколко персонажа, които, така да се каже, са се сраснали с актьора, който ги изпълнява, и е трудно да се разглеждат като отделни фигури. Забележително е, че два от тези герои се изпълняват от Харисън Форд. Харисън Форд е Хан Соло и Индиана Джоунс и просто никой не може да го замени, така че когато той остарее до толкова, че да не може да влезе в тези си роли, би било най-удачно те просто да не се играят, поне докато са живи хората, които са го гледали.

Без Харисън Форд филмът е трудно да се възприеме като история за Хан Соло, а още по-лошото е, че историята е доста безинтересна. След като не разполагат с Форд Дисни поне можеха да се постараят да създадат достатъчно увлекателно повествование, което да компенсира този недостатък, но те не са успели, въпреки че са възложили режисурата на Рон Хауърд, а сценария на Лорънс Касдан, автор на „Империята отвръща на удара“, „Завръщането на джедаите“ и на „Индиана Джоунс 1“. Затова слабият резултат е доста неочакван и поставя въпроса доколко студиото е повлияло за лошите решения или просто този път нещата не са се получили. Филмът проследява историята на Соло от тийнейджър до узрял контрабандист, а това не е добра идея, както вече наблюдавахме в „Епизод 1-3“. Очевидно проследяването на живота на Анакин Скайуокър от малчуган на Татуин до превръщането му във Вейдър не се получи, затова е непонятно, защо Касдан и Хауърд сега правят абсолютно същото с Хан.

 

 

 

 

 

 

 

 

ЛъжеХан и Хан

Историята също е доста скучна и небалансирана откъм съотношение ново-старо. Авторите сякаш са наясно с недостатъците на артиста в главната роля (т.е. не е Форд) и на некачествения си сюжет, затова вместо ново съдържание непрекъснато пробутват препратки към останалите филми, за да формират изкуствена приемственост между младия и стария Соло, което не просто е тъпо, но е даже и досадно и изпълнено с клишета. Защо е необходимо да знаем откъде идва името Соло? Защо изобщо името му трябва да означава нещо различно от фамилията на рода му? За 4 филма никога не съм имал нужда да знам защо Хан се казва Хан Соло, а не примерно Хан Кубрат, обаче ето, още в самото начало Хауърд ни обяснява. Тъй като има проблеми с местните Корелиански мафиоти, за да си спаси живота Хан бяга от родната си планета и се записва в чуждестранния легион, пардон в имперската армия, където рекрутиращият офицер го пита как се казва, а Хан му отговаря, че е сам, т.е. соло – и оттам – хоп – ражда се Хан Соло. Достойна за съжаление сцена. Друг подобен момент е обяснението на прочутия „Кесел рън“. В „Нова надежда“ (Епизод 4) когато Люк и Бен се срещат с Хан и Чуи, Хан се хвали как корабът му – Хилядолетният сокол е взел „Кесел рън“ за по-малко от 12 парсека. Проблемът в случая е, че докато е писал сценария, Джордж Лукас не е знаел, че парсек е мярка за разстояние, а не за време и ако „Звездни войни“ не се беше превърнал в културен феномен, никой нямаше да обърне внимание на това недомислие. Но тъй като филмът не само става световно известен, но и инспирира създаването на цяла вселена от игрални и анимационни филми, романи, компютърни игри и комикси, грешката на Лукас не може да остане незабелязана и даже се полагат усилия да се представи невежеството му като един вид визионерство и оригиналност. Работата била там, че т.нар „Кесел рън“ не било просто разстояние от точка „а“ до „б“ в галактиката, а било особено местенце, където не можело да се лети по права линия, което налагало да се заобикалят препятствия и по този начин разстоянието възлизало на 18 парсека като цяло. Хилядолетният Сокол, под командването на Хан Соло, обаче бил минал напряко, като така взел пътя за по-малко от 12 парсека. Разбира се, обяснението е смехотворно и изсмукано от пръстите, най-малкото защото в първия филм Хан се хвали с историята за парсеците след като Бен (Оби-уан Кеноби) иска да знае дали корабът е достатъчно бърз, за да пристигнат на помощ на Лея в Алдеран навреме. В този контекст няма логика Хан да изтъква откъде е минал корабът, вместо колко парсека в час развива. Освен това, ако аз примерно отида до работа с велосипед, но следвам маршрута на автомобилите по шосето, и разстоянието е 6 километра, а после реша да се върна през парка и измина с 2 километра по-малко, не казвам, че съм се прибрал от офиса за 4 километра. Джордж Лукас обаче явно разправя такива алабализми, защото не е достатъчно широко скроен, за да признае, че навремето не му е пукало от подробностите.

Така или иначе фукането на Хан за 12 парсека на „Кесел рън“ е много известно сред феновете и затова беше смешно, когато в „Епизод 7“ Рей беше екзалтирана, че е на борда на легендарния Сокол, който по думите ѝ е взел „Кесел рън“ за 14 парсека, и съответно Хан незабавно я коригира, че са 12 парсека.

Когато обаче шегичката с парсеците са използва вече трети път, а и се показва как точно Хан е успял да мине ръна за  12 парсека, вече не е смешно. Защо е нужно да се предъвкват 4-5 мемове до полудяване, вместо да се измисли нещо ново и оригинално? А концепции се преповтарят постоянно. Например трябва да разберем също защо Хан нарича Чубака Чуи. Причината е, че Хан смята името на уукито за много дълго. Хан казва “няма да те наричам така”. А защо по дяволите да не го нарича “така”, веднага след тяхното запознанство? Може би след като двамата са преминали през много приключения, след като се е затвърдило  тяхното приятелство, след като са се опознали, може би Хан е започнал да го нарича Чуи – така както обикновено се развива връзката между всички приятели на света?  Но не, както Хан трябва да бъде кръстен Соло при първа възможност, така и Чубака веднага става Чуи. Абсолютно същото е положението поне в още два момента в новия филм за Соло. Първият е как Хан спечелва на комар Хилядолетния сокол от Лендо Калризиан. Всички знаем, че Хан е спечелил кораба от Лендо „честно и почтено“ и изобщо не е необходимо да се показва конкретното раздаване на Сабак (игра с карти, с неизвестни за зрителя правила) при което Хан печели залозите. Другият момент е в края на филма, когато Хан застрелва Уди Харелсън, възпроизвеждайки сцената с Грийдо от “Нова Надежда”, в която Хан стреля пръв и убива обясняващия се Грийдо. Сцената с Грийдо е известна с това как съвсем необосновано, но типично в сенилния стил на Джордж Лукас, беше променена да изглежда сякаш Грийдо стреля първи по Хан, който отвръща и убива нападателя си при самозащита. Идеята е много тъпа, защото разбива образа на Хан като врял и кипял егоцентричен контрабандист, достатъчно прагматичен, за да оцелее и го доближава до захаросаните персонажи на Люк и Лея. Промяната инициира кампания на феновете под заглавие “Han shot first”, която имаше за цел да накара Лукас да се откаже от безумната си идея, но твърдоглав, застаряващ и ненавиждащ феновете си, Лукас естествено не само не се съобрази с петицията, а стори нещо още по-глупаво. Той редактира сцената така сякаш Хан и Грийдо стрелят едновременно, но ловецът на глави Грийдо пропуска целта си от 50 сантиметра. В новия филм Рон Хауърд иска да ни демонстрира, че не е Джордж Лукас и съответно Хан стреля първи без много да се церемони, но както стана дума, това отново е превъртане на една и съща лента за пореден път.

Освен че сюжетът куца, в Соло са събрани и доста излишни и невдъхновени действащи лица. Естествено в един приключенски филм е необходим женски персонаж за романтични сцени, затова са набутали силно надценената кралица на Драконите Емилия Кларк като любимата на Хан Ки‘ра. Връзката им е доста лишена от смисъл и безинтересна и актьорите не си пасват особено. В ролята на лошия е Пол Бетани, принципно много талантлив актьор, но създателите просто не успяват да се възползват от потенциала му, а и не му дават достатъчно игрално време. Уди Харълсън печели адмирации – той е нещо като Хан Соло какъвто зрителят очаква Хан да бъде. Един вид Уди Харълсън е моделът на Хан за подражание, в който възрастният Хан ще се превърне във филмите от “Звездни войни”, които вече сме гледали – циничен, меркантилен и арогантен контрабандист. За съжаление Уди се оказва предател. Това е нещо като спойлер, но незначителен, доколкото Лорънс Касдан още в началото сам се издава в сцената, в която Уди казва на Хан да не вярва на никого. Честно, не мога да изброя в колко холивудски филми главният герой е предупреден да не вярва на никой от някой, който се оказва злодеят. Буквално Харълсън използва същите думи, с които Донован се обръща към Индиана Джоунс в Последния кръстоносен поход: „Нали ти казах да не вярваш на никого“. Лендо Калризиан няма особено важна роля, но ако бъдем справедливи той няма особено важна роля и в предишните части. Всъщност Били Дий Уилиямс беше кастнат от Лукас в „Империята отвръща на удара“ по прагматични причини. Лукас не е бил сигурен дали Харисън Форд ще се завърне в „Завръщането на джедаите“ за ролята си на капитан Соло, тъй като актьорът не харесва особено персонажа. Затова Лукас включва Лендо като евентуален резервен герой, който да замести Хан (също контрабандист, също арогантен и очарователен и т.н.), който освен това допринася и за расовото разнообразие, защото е черен. Така Лендо се превръща в част от вселената на „Звездни войни“ и се появява тук и там през годините. За “Дисни” обаче не е достатъчно да използват Лендо като политически коректен персонаж, вероятно защото той вече е интегриран в митологията (един вид не се брои), поради което са взели друго безумно решение – да включат във филма дроид – борец за правата на дроидското малцинство, който същевременно представлява любовен интерес за Лендо. Накратко, това е персонаж, който запълва всички изисквания по политическа коректност – без определен пол, без определена раса, без определен вид, без определени предпочитания за хранене, уязвим, чувствителен, изобщо абсолютно универсално… нещо, което е там, за да бъде харесано от абсолютно всички възможни самоопределящи се социални групи на човешкия род.

Лендо (в дясно) и любовницата му L3 (в ляво)

Лендо… Галактически плейбой? Или лузър?

 

 

 

 

Идеята, слабо казано, е смахната. Сцените, в които L3(дроидката с женски глас, но с неопределен пол) скандира „Свобода за дроидите!“ са обратното на смешни. Те са анти-смешни, каквато е и алюзията за връзката ѝ с Лендо. Лендо е прострелян докато се опитва да отнесе трупа ѝ в безопасност, като по необяснимо стечение на обстоятелствата за първи път в “Звездни войни” робот не успява да бъде поправен и се налага да ъплоуднат съзнанието му в Хилядолетния сокол, където да го използват за навигационен компютър. Така отново напълно излишно се обяснява сцената от „Империята отвръща на удара“, в която Хан нарежда на Трипио „да  си поговори със Сокола“ както и безмозъчното бръщолевене на Лукас относно споменатия вече “Кесел рън”, според което бързината на Хилядолетния Сокол се обяснява с бързия му навигационен компютър.

В края на филма е направен малко опит за мелодрама, когато Ки‘ра казва на Хан, че ще го последва, но взема кораба на Пол Бетани и поема по свой път. Пътят, по който поема Ки‘ра обаче, открива една от най-големите и объркващи дупки в митологията на „Звездни войни“. След като отпраща Хан, Ки‘ра се свързва по холонета с една мистична фигура, която се оказва Дарт Мол, който ѝ заповядва да се срещне с него на планетата Датомир. Сцената е много противоречива, защото Дарт Мол бе разполовен през кръста в „Епизод 1“ от Оби-уан Кеноби, с удар от светлинна сабя, след което двете парчета от тялото пропаднаха в безкрайно дълбока шахта. По времето на двубоя Анакин Скайуокър беше още невръстно дете, а в момента, в който Ки‘ра говори с Мол, Хан Соло е вече около 30-те. Т.е. излиза, че Хан е доста по-възрастен от Дарт Вейдър, но това няма никакъв смисъл. Обяснението е, че Дарт Мол всъщност оцелява разполовяването си от Оби-уан, след което се възстановява с помощта на Датомирските вещици. Тази история, невероятна до крайност, макар да е част от канона, е разказана в анимационните серии “Войната на клонингите“ и след това в „Бунтовници“. Проблемът е, че за средностистическия зрител значение имат само кинофилмите. Ясно е, че феновете са чели книги, играли са игри и т.н. и са запознати в детайли с почти всички обвързаности в митологията. Когато правиш филм за широка публика обаче не можеш да си позволяваш да използваш свободно елементи от специални източници без да ги разясниш, защото ще предизвикаш объркване и неразбиране. Абсурдно е да отделиш изключително екранно време, за да покажеш как героят ти е получил името Соло (което 99% от зрителите не ги интересува), а същевременно да разчиташ, че същият процент ще са гледали 4-5 серии от над 300 анимационни епизода, за да знаят, че противно на всякаква логика един от злодеите е оцелял, след като е бил разполовен и е пропаднал във видимо бездънна бездна от порядъка на няколко десетки километра.

В заключение тенденцията да се правят предистории в „Звездни войни“ е крайно време да бъде прекратена. Тази сага свърши, достатъчно приключения преживяха Хан, Люк, Лея и Чубака и могат да бъдат оставени на мира. Вселената на „Звездни войни“ е толкова голяма, че могат да се разкажат хиляди различни истории, както това вече е направено в романите, в игри като „Рицарите на старата република“, „Рицар джедай“ и “Force Unleashed”. Дисни всъщност правят точно това с новите „Епизод 7 и 8“, в които щафетата беше поета от нови герои, а старите изиграха своите последни роли. Затова много ми хареса предишната „История от Звездни войни“ – „Роуг 1“. Макар действието да се развива в същия времеви период на „Епизод 3-6“ в нея персонажите бяха нови, не разчитаха постоянно на поддръжка от вече утвърдени действащи лица и резултатът беше забележителен. Разбира се накрая бяха включили камео на принцеса Лея,  губернатор Таркин и Дарт Вейдър, но те не отнемаха от фокуса и присъствието им се налагаше от сюжета. Но за да илюстрирам колко неща могат да се объркат от недомислени идеи ще посоча последната сцена на филма. Империята абордира флагмана на бунтовниците и Дарт Вейдър изколва всички по пътя му към плановете на Звездата на смъртта. В последния момент оцелелите бунтовници с плановете успяват да се избягат със спасителния кораб на принцеса Лея, като Вейдър буквално го изпуска за секунди и наблюдава как напуска хангара. Хронологически следващата сцена е началото на първия филм „Нова надежда“ (Епизод 4) и показва как звездният унищожител на Вейдър залавя кораба на Лея. След като го абордират Лея е доведена пред Вейдър и се прави на възмутена, защото корабът бил дипломатически, плановете на звездата на смъртта не били на него, а тя била на дипломатическа мисия. Вейдър я пита щом корабът е дипломатически, къде е посланикът. Сама по себе си в тази сцена няма нищо странно. Но ако я разгледаме заедно с края на „Роуг 1“ става доста озадачаваща. Вейдър все пак е видял как корабът на Лея е избягал с плановете преди 10 минути. Защо трябва да се разиграват театри и от двете страни за очевидни неща? Затова надеждата ми е Дисни да спрат да търсят лесното и наистина да се въздържат от проекти като „Органа: История от Звездни войни“; „Чубака: История от Звездни войни“; „Кеноби: История от Звездни войни“ и пр.

Соло: История от Звездни войни: 5 от 10 звездички, скучен, прекалено дълъг, слаба актьорска игра и предъвкан сюжет.