Напоследък уестърните не са на мода. Сега е времето на комиксите, които непрекъснато и стремглаво заливат зрителя както от малкия и oт големия екран. Затова една от новите продукции на Нетфликс – Godless изглеждаше на пръв поглед любопитна и заслужаваща да се погледне.

Това е втората продукция на Нетфликс, която гледах. Първата беше The Punisher, т.е. сериал по комикс, но не можах да не забележа някои досадни сходства в двете продукции. По принцип филмите по комикси са яки, но както e известно – всичко, с което се прекалява – омръзва, така че комиксите идват в повече в последно време. Тъй като студията се надпреварват освен помежду си и със себе си, стараейки се във всяка следваща продукция да покажат нещо повече от предишната, тенденцията е да навират колкото се може повече комиксови герои едновременно на екрана. Един вид – количество за сметка на качество. Вече се отделя екранно време на тотално забравени комиксови герои, такива които са се появявали на по една страничка на издания отпреди половин век и повече, но в отчаянието си студията ги пробутват, все едно че са Супермен и нагоре. Да вземем например Антмен. Кой по дяволите знае какъв е Антмен? Какво е направил Антмен, баща ли ни е Антмен, майка ли ни е Антмен? Но ето че и Антмен си има филм за него, че даже и роля в друг филм и т.н. и п.р. Въпреки тази обезпокоителна тенденция, все пак се кефя на комикси, а и съм особено голям фен на Франк Касъл (The Punisher) и много се зарадвах, че са решили да направят сериал с него, въпреки че нито една от кино адаптациите досега не е била особено сполучлива. За съжаление сериалът беше по-огромно разочарование от кино версиите. Първоначално отдадох провала на ниския бюджет и на лошия избор на сценарий, а не толкова на телевизията, която го продуцира, но след като изгледах и Godless, ми стана ясно, че Нетфликс просто не знаят как да правят филми.

Сюжетът на Godless е на банален уестърн без нищо ново или интересно, но ако беше събран в час и половина може би щеше да става за точно едно гледане. Вместо това той е разводнен (както и Punisher) в 8 часа и натъпкан с доста пълнеж. Още първата серия, която принципно трябва да впечатли зрителя, за да поддържа интереса му, е ужасно мудна и едвам я изгледах докрай. За сметка на това вторият епизод започва все пак обещаващо и дава някаква надежда. Показва се как шериф МакНю (един от главните герои) се опитва да проследи лошите и докато оглежда терена за оставените следи, във въображението му се оформя визуална картина на събитията, която зрителят вижда. Макар и да не е особено оригинален, този подход е интересен. Уви, от този момент нататък обаче сериалът тръгва към канавката и става все по-досаден.  Това е ясно и за създателите и личи в различната продължителност на епизодите. Първите 4 части са с продължителност по час и десет минути, петата част – 50 минути, шестата – четиридесет, а последната – час и двадесет. Това е така, защото петата и шестата част са изключително раздути, а последната волю-неволю трябва да приключи агонията. Последната част съдържа смъртоносно блудкав екшън, който по-скоро дразни, отколкото компенсира липсата на съдържание.

Вместо с действие екранното време е запълнено с ретроспекции и спомени на героите. Абсолютно същият подход е използван и в The Punisher и също така е неуместен и досаден. При това са набутани спомените не само на главните герои, а и на някои от миманса, без това да служи на фабулата. Тези спомени са объркващи и що се касае до изграждането на персонажите, защото зрителят не може да си състави последователна представа за тях и за мотивацията им. Така например антагонистът (главният лош) Франк Грифин (изигран впрочем доста добре от Джеф Даниелс) е представен като лицемерен психопат-проповедник, който без да му мигне окото може да избие по особено жесток начин цяло градче, защото протагонистът (главният добър) Рой Гууд (изигран доста дървено от Джак О‘конъл) просто е минал оттам, а след това може да остане лично да помогне на отчаяна девойка и с риск за живота си да се погрижи за умиращи от шарка, преди да ги погребе.

Нашият – Рой Гууд – е разбира се невероятен стрелец, който обаче отказва да носи оръжие по някаква причина, която не разбрах. Беше нещо философско от типа, че всеки се бои от човек с оръжие, а никой не се бои от човек без оръжие, но каква беше вътрешната логика, не ми стана ясно. Може би някаква дълбокомислена концепция на сценариста, обръщаща популярната представа за добро и зло или нещо подобно. Въпреки че Гууд е банален обобщен образ на почти всички изявени представители на Дивия запад като Били Дъ Кид, Уайът Ърп, Уайълд Бил и т.н., той за съжаление е неграмотен. Казвам за съжаление, защото създателите на сериала са решили да ни покажат как опърничавата вдовица Алис Флетчър (една от персонажите) го учи да чете в реално време. За екранното време, в което Гууд учеше четмо, можех да се науча и да пиша, ако не знаех. Но тъй като знам, за мен тези сцени бяха болезнено досадни и ненужни и единствената причина да не ги прескоча (») беше, че имам житейски опит и ми е ясно, как в такива случаи зрителят се подвежда, че пропуска нещо ужким важно, превърта («) филма обратно, за да види предполагаемия съществен епизод, като той в края на краищата естествено не се оказва от особено значение и така вместо да се спечели, се губи двойно повече време.

Друг герой от добрите е шериф МакНю, за когото вече стана въпрос. МакНю е застаряващ и ослепяващ стрелец, затова избягва да носи оръжие, не стреля, препъва се и пада по земята, поради което съгражданите му го смятат за страхливец. Страхливец обаче МакНю не е, но още по-странното е, че въпреки отчайващото му зрение, когато сценарият налага, той стреля като снайперист, да не говорим, че е отличен следотърсач и възстановява мислено цялата картина на престрелката между Гууд и шайката на Грифин в началото на втори епизод единствено по следите в прахта на прерията, едва забележими за нормален човек, какво остава за немощните му дзъркели.

Основно действието се развива в Ла Бел, Ню Мексико, градче обитавано главно от жени, което явно трябва да е било мегаоригиналната идея на проуцентите. „Дайте да направим уестърн сериал“ е казал един продуцент. „Обаче трябва да е нещо нечувано“ – добавил втори. „Какво ще кажете действието да се развива в Ла Бел, Ню Мексико, градче обитавано главно от жени, защото мъжете им са загинали до един при срутването на сребърната мина, където те работят!“ – обадил се трети. „Каква прекрасна идея!“ – възкликнали всички накуп – „Трети, ти си направо Серджо Леоне“ – и пристъпили към заснемането на сериала. Всъщност каква е демографията на града няма абсолютно никакво значение за нито един уестърн, в това число и за Godless, а и не придава самобитност, особено като се имат предвид клишетата, следващи обстоятелството, че градът е с женско население. Основният поминък на жителите е добивът на сребро от близката мина, погребала мъжете. Тъй като не са в състояние да обработват рудника сами, жените се свързват с алчна минодобивна компания, която ги изнудва да ѝ дадат концесия при много неизгодни условия и изпращат мутрите си, за да ги тормозят, което няма никакво отношение към сюжета. Клише номер едно – налице! В покрайнините на града живее своенравна вдовица, която не мели брашно с останалите и за щяло и нещяло вади пушка и заплашва с разстрел – налице! Вдовицата дава подслон на мистериозен странник, когото първоначално иска да прогони, но след като го опознава се впуска в любовна авантюра с него – налице. Вдовицата е мразена от всички, защото е вдовица и защото е изнасилена от индианци – мхм, налице! Озверяла банда, която тормози местните заселници без причина – налице. Мелез между бял и индианец измежду персонажите – да, има.

Така Godless покрива почти всички уестърн клишета, използвани някога. Но тъй като годината не е 1960, а 2018 обаче, в противовес на клишетата са включени две иновации от политкоректност. Първата е, че две от дамите в Ла Бел са лесбийки и открито демонстрират своята връзка, за което сценаристите искат да ни убедят, че явно не е представлявало абсолютно никакъв проблем за обществото на дивия запад през 19-ти век. Да, в случая бяла вдовица, чийто мъж е убит, след което тя е изнасилена от индианци, взета е в плен и е родила метис, е почти смъртен грях за местната общност, остракирала фактически невинната жена, но гей съжителствата са абсолютно в реда на нещата, които общността ако не насърчава, поне приема с безразличие. Реализъм – колкото си искаш. Втората особеност е разбира се наличието на общност от чер… афроамериканци, които са образовани, еманципирани и като цяло приети без проблеми от останалите. Става дума за група от освободени роби, които живеят в съседство на Ла Бел, без много да взаимодействат с жителките на градчето, като липсата на взаимодействие обаче не е плод от противопоставяне. Тези екс-роби са спечелили свободата си чрез участието си в гражданската война и се обяснява, че са страховити войници, дисциплинирани и способни ветерани, от които бандата на Грифит има защо да се страхува. Въпреки че с развитието на сериите непрекъснато се натяква какви машини за убиване и война са тези хора, тяхното участие в повествованието свършва внезапно и безславно, след като лошите ги изпозастреляха  за 20 секунди в началото на последния епизод. Лесбийките също нямат абсолютно никакво значение за сюжета, освен може би желанието на режисьора да покаже малко гей мелодрама, за да има в бозата му за всеки по нещо.

В графата неправдоподобност трябва да се добави и чувствителното количество огнестрелни рани, нанесени през епизодите на голяма част от героите. Наистина в Дивия запад броят на убитите в минута далеч не бил като този на Омаха бийч, колкото и на Холивууд да му се иска да е така, което освен на всичко останало се дължи и на голямата неточност на оръжията, използвани по това време. Бог може би е създал американеца, а Самюел Колт го е направил еднакво некадърен стрелец. Първите американски оръжия не са били акуратни, но за сметка на това вероятността за летален изход от огнестрелна рана, нанесена от такова примитивно оръжие, е била много по-голяма в онази епоха. Причината за това е липсата на стерилна среда за опериране и на антибиотици за лечение. Съществувала е много по-голяма вероятност раненият да загине не от самата рана, а от инфекция, появила се по-късно. Известен е случаят с Хъмфри Хоуърт, който се е явявал по дуели както майка го е родила. Така, освен че е смущавал противника си, си е гарантирал, че ако го уцелят, раната му няма да бъде замърсена от попаднали в нея влакна от дрехи. Обаче в Godless огнестрелните рани ги нямат за нищо особено, известно неудобство за ранения всъщност. Хората се прострелват, а после се възстановяват напълно едва ли не за часове. Например Франк Грифин беше сериозно ранен в началото, което наложи ампутация на ръката му, но на следващия ден човекът си беше готов да язди с километри, да философства, да убива и да досажда с притчи и мисли. Добрият Гууд пък беше ранен в тялото, след което вдовицата го простреля във врата, но той се възстанови напълно за няколко дни, за да бъде отново прострелян в хълбока и да оздравее пак. Случаен пияница също беше прострелян в ръката от заместник шерифа, за да го поставят на място, както и нахален детектив на агенция Пинкертон беше улучен може би в слабините, за да спечели любовта на избраницата на сърцето си. В Godless графата фатална огнестрелна рана се запълва само от директен хедшот, предпочитателно от упор за целите на сензацията. С други думи в сериала липсва така нареченото suspension of disbelieve (суспендиране на недоверието). Суспендиране на недоверието е моментът, в който повествованието е толкова увлекателно, че публиката е склонна да възприеме представяните ѝ нелогични и невъзможни събития като чиста монета. Например в края на „Челюсти“ Рой Шайдер завря в устата на акулата бутилка със сгъстен въздух, която след това простреля с пушката си Гарант М1. Резултатът беше мега яка експлозия на акула и дъжд от кървав рибен дъжд наоколо, макар че не веднъж е изтъквано, как прострелването на водолазна бутилка няма такъв ефект. Липсата на суспендиране на недоверието в което и да е произведение, в случая в Godless, означава на първо място, че историята не е достатъчно интересна, за да поддържа вниманието на наблюдаващия и вместо да я следи без възражения, той има време да си задава въпроси доколко е възможно това, което гледа, да се случи в истинския живот.

В последния епизод на сериала най-накрая са включили малко екшън. Бандата на Грифин напада града, жителките му, подпомогнати от добрия Рой Гууд и шерифа, притиснати от необходимостта, се окупират в единствената солидна сграда и дават отпор с кой каквито оръжия има. Цялата сцена с финалния бой е потресаващо смешна и аматьорски заснета, че едва не я превъртях. Това е кулминационната сцена. Началото на развръзката, причината да изтърпим 6 непоносимо дълги и скучни епизода. Първо няма никакво обмисляне на сцената, няма много различни планове, много камери или ъгли, от които да е заснето действието. Основното се показва как жените крещят и стрелят непосредствено с лице срещу камерата или под малък ъгъл, т.е без да се вижда по кого се мерят, в чудовищно нескопосан монтаж. Все едно опитът на режисьора се свежда единствено до първия уестърн от 1903 г. – „Големият влаков обир“, в който впрочем има много оригинални за времето си сцени. Създателят на Godless е взел само една от тях и я е мултиплицирал, защото така е най-лесно и най-евтино и вероятно се е заел със следващия изключителен сериал на Нетфликс. Ето тук може да се види сцената на боя:

1:45 минути пушечна стрелба по никого, която не е изобщо различна от стрелбата тук:

Като цяло Godless само потвърждава отношението на Спилбърг към продукциите на Нетфликс, което не е особено високо. Наскоро Спилгърг каза, че филмите на Нетфликс не отговарят на условията на Академията за Оскари.

Лично аз смятам, че мнението на Спилбърг е по-скоро как телевизионните продукции са в различен формат, не се излъчват в кината и затова не следва да се съревновават за наградата на Академията, а не толкова как са лишени от художествени качества за Оскар, но всъщност истината е точно такава. Не че наградите на Академията също не са извратени до крайност, като поради различни причини статуетките отнасят не особено хубави филми, а фалшиво претенциозни и скучни бози, но реалността е тази. Продукциите на Нетфликс не са добри.